Защо самолетът не пада? Искам всичко да приключи. Не издържам повече.
Представям си как съобщават новината на София и по бузите ми потичат сълзи. Тя е на пет години. Дали ще ме помни? Сещам се за бележката, която оставих на възглавницата ѝ. Не знаех, че ще е последната, че ще е последното нещо, което ще ѝ остане от майка ѝ. Тези бележки винаги са били по-важни за мен, отколкото за нея и това ме кара да се запитам дали ще я запази за спомен. Дали ще е нещо специално.
Сълзите ми потичат още по-бързо. Плача за онези дни, в които дъщеря ми ще се прибира у дома от училище и ще има нужда от мен, от съвета ми и от прегръдките ми. Плача за първия ѝ ден в средното училище, за сватбата ѝ, за раждането на детето ѝ.
Поне ще е жива, напомням си аз. И ще има баща си. Потискам хлипанията си, когато се сещам за Адам — не за мъжа от последните дванайсет месеца, който ме лъга и ми изневерява, — а за онзи, в когото се влюбих.
Мъжа, когото все още обичам.
Пак можем да го направим, каза той. Не е късно да прекараме седмицата преди Коледа заедно, да излезем да купим подаръци и да пием греяно вино. Ще си прекараме страхотно. Аз му отказах и нагласих така нещата, че да ме няма — да съм на този проклет полет — не защото не исках да съм с него, а защото исках. Защото все още го обичам и това щеше да ме смаже.
Ческа идва в кухнята, обърната на една страна, за да отговори на въпроса на един от пасажерите. Да, не остана много! Опитвам се да намеря достатъчно влага в устата си, за да говоря, макар да ми е трудно да измисля какво да кажа — как да обясня какво направих? През всяка изминала секунда от отварянето на писмото насам — дори от намирането на снимката на София — си мисля за нея и за онова, което бях принудена да направя. Ала какво следва сега, след като вече изпълних своята част? Какво ще ни се случи?
— Сладко хлапе. Пита ме дали си му разплела… — Тя ме поглежда, след което затваря по-плътно завесата. — Какво има?
Не мога да говоря. Не мога да помръдна. Стоя с гръб към вратата на пилотската кабина, с опрени в стените длани, все едно препречвам пътя, след като всъщност се подкрепям, защото нищо не ми се струва истинско. Абсолютно нищо.
Явно Ческа забелязва нещо в изражението ми. Става сериозна, избутва ме грубо от пътя си и набира кода за достъп до пилотската кабина. Дали похитителят дори ще си направи труда да погледне кой е на камерата? Дали ще види паниката на лицето на пилотката, когато вратата не се отвори?
Някой влиза в кухнята зад мен — предполагам, че е Ерик.
— Мамка му, Майк. — Ческа въвежда отново кода и очаква да чуе изщракването, с което се отключва вратата.
— Какво става? — пита грубо Ерик.
— Нещо не е наред ли? — Кармел задава въпроса си с много по-мил тон.
Четиримата се събираме пред вратата на пилотската кабина. Чудя се какво ще правим, ако някой пасажер иска да използва тоалетната или пожелае питие. Веднага ще разбере, че нещо не е наред.
— Майк не ме пуска. — Ческа изругава под носа си, а пръстите ѝ се плъзгат по бутоните. Диша бързо и шумно и по този начин разкрива надигащата се в нея паника. Забелязвам красив годежен пръстен на безименния ѝ пръст. — Да не му е зле или… Майк! — Гласът ѝ е изпълнен с безпокойство, но говори тихо. Майк не би чул дори вик. Опитвам се да проговоря, но устата ми е суха и от нея не излиза нищо. Ческа въвежда отново и отново кода. Ерик ме поглежда и разбира. Той знае… — Майк има деца — казва Ческа. — Защо би…
— Използвай кода за спешни случаи — казва Ерик.
— Не! — отвръщам аз, преди да успея да се спра. Кодът за спешни случаи е пълна противоположност на стандартния код. Вместо пилотът да натисне бутон, който да позволи достъп, трябва да натисне друг, който да го откаже. За да го направи, трябва да знае, че такъв съществува. Трябва да знае кой бутон да натисне.
Всички се опулват насреща ми.
— Недейте — казвам им тихичко.
Те смятат, че Майк е сам там, че му е станало лошо или че си е изгубил ума. Не знаят, че сме отвлечени. Не осъзнават, че могат да бъдат наранени.
— Тя е виновна. — Ерик насочва обвинителен пръст в мен.
— Аз…
— Тя е направила нещо.
Главата ми се замайва и имам чувството, че ще припадна. Трябва да обясня.
— Аз… Дъщеря ми. Аз…
— Тя крие нещо, откакто излетяхме.
Откъде да започна? Усещам солен вкус на устните си и осъзнавам, че отново съм се разплакала. Вероятно въобще не съм спирала. Чувам гласовете на всички, все едно провеждам далечен разговор — има забавяне между приемането на звука и разбирането му.