— Прекара много време в тоалетната. Прекалено много — обяснява Ерик.
София, казвам си. Направих го заради София.
— Тя получи бележка. От един от пасажерите. — Кармел се изчервява едва и отказва да срещне погледа ми, докато обяснява на Ческа. Тримата ме обграждат. Иска ми се да се случи сега — самолетът да тръгне да пада, неизбежното да се случи и всичко да приключи.
Дали разследването ще научи как са проникнали в пилотската кабина? Дали хората ще разберат в каква невъзможна ситуация бях поставена? Представям си заглавията, снимките, които ще изровят отнякъде, за да покажат лицето на жената, която е предала всички. Дали Адам ще скрие това от София? Дали ще ѝ каже, че съм го направила заради нея, за да я опазя жива, за да е в безопасност? Дали тя ще разбере, че съм я обичала толкова много, че съм била готова да направя всичко, за да я защитя, че съм била готова да умра заради нея?
— Мина! — Ческа ме е хванала за раменете и ме разтърсва силно. — Заповядвам ти да ми споделиш информацията, с която разполагаш.
Отварям уста, но в същото време уредбата изпуква. Всички застиват.
Дами и господа, самолетът има нов пилот. Аз съм Амазонка. Единствено пълно сътрудничество от ваша страна ще ви гарантира безопасността.
Напрегнатата тишина е нарушена от изпълнен с ужас писък, който се разнася от задната част на самолета. Той предизвиква голяма шумотевица, подобно на разкъсването на язовирна стена, докато пасажерите се размърдват на местата си и на пътеката.
— Кажи им да сядат — казва Ческа и Кармел бърза да изпълни нареждането ѝ, но половината от тях вече са пред кухнята, разтварят завесите и искат да знаят какво става. Това някаква шега ли е? Отвлечени ли сме? За терористична атака ли говорим? В края на седемте реда седалки на бизнес класа, застанал на прага на входа на бара, седи Хасан с кърпа в едната ръка и чаша, която суши, в другата. Зад него, от другата страна на бара, екипажът в икономична класа се опитва с всички сили да контролира положението. Хората там викат и се блъскат. Истерията се надига като приливна вълна.
Ерик и Кармел поемат по една пътека. В гласовете им се усеща страх, докато казват на хората молим ви да се върнете на местата си и няма нужда от паника. Онези, които вече са на седалките си, са стиснали здраво подлакътниците си. Неколцина са се хванали за главите или се молят.
Намирам сила да проговоря:
— Похитителят е мъжът, който седеше на 7G.
Ческа ме дърпа на една страна и ме блъска в шкафчетата. Сграбчва китките ми, като използва пръстите си вместо белезници, и ги притиска в металните вратички.
— Откъде знаеш?
Поемам си въздух и изхлипвам:
— Аз го пуснах в пилотската кабина.
— С него ли работиш?
— Не!
— Не ти вярвам.
— Той заплаши дъщеря ми. Знаеше разни неща за нея — в кое училище учи, разполагаше с нейна снимка, направена тази сутрин — и бе взел нещо от раницата ѝ. Каза ми, че ако не го направя, ще я убият… Какво друго можех да сторя? — Изричам последните думи по-силно и умолително и пасажерите в кабината щяха да ги чуят, ако не беше такава врява там.
— Трябваше да кажеш на някого! — На лицето ми избива пот, докато Ческа ми крещи. — Постави животите на всички ни в опасност!
— Той каза, че ако сътрудничим…
— Вярваш ли му? — Пилотката се засмива грубо. — Не мога да преценя дали си опасна, или просто глупава, Мина.
— Името на дъщеря ми е София.
— Не ми п…
— Тя е на пет години. Вече е в първи клас. Много е умна и помни всичко. Невероятна е. — Говоря толкова бързо, че думите ми се сливат. Не виждам Ческа пред очите си, а София с нейните буйни къдрици и големи кафяви очи. Усещам меката ѝ ръка в моята и приятната ѝ прегръдка. — Тя беше родена от жена, на която не ѝ пукаше дали ще живее, или умре, и ни бе дадена, защото ни е грижа за нея. — Сълзите давят думите ми, но въпреки това продължавам. Хватката на пилотката малко се разхлабва. — Заклех се, че ще я пазя на всяка цена.
Ческа пуска ръцете ми, но не се отмества. Китките ми туптят от болка.
— Имаш ли деца?
Пилотката кима след дълго мълчание.
— Три.
— Нямаше ли да направиш същото?
Тя не отговаря. Отстъпва крачка назад и се захваща за работа.
— Трябва да успокоим всички — паниката няма да ни помогне с нищо. Ще минем през кабината и ще поговорим с всеки един поотделно, става ли?
Кимам.
— Ще им обясним, че ще направим всичко възможно, за да осигурим безопасността им, че пилотската кабина наистина е похитена, но ще се опитаме да комуникираме с похитителя, за да си върнем управлението на самолета. Ясно?