— Да.
— Мина? — Ческа вдига брадичка и ме пронизва с поглед. — Искам да си пред очите ми през цялото време.
Седалките са вдигнати в изправено положение, а слушалките висят от мониторите, на които допреди малко са вървели филми. Одеяла и възглавници са паднали на пода. Пасажерите се събират на малки групички. Паниката е изписана по лицата им. Финли е седнал в скута на майка си и е заровил глава във врата ѝ.
В предната част на кабината Лия Талбът държи малкия Лаклан и плаче тихичко, а сълзите ѝ мокрят одеялото, с което го е завила. Приклякам до тях и се опитвам да намеря правилните думи.
— Всичко ще е наред — чувам се да казвам и се ненавиждам заради тази лъжа.
Лия ме поглежда и изкривява уста, докато говори:
— Десет години се опитвам да родя. — Тя люлее бебето в ръцете си.
Пол я прегръща.
— Лия, недей.
— Не можехме… не бяхме способни да… — Тя плаче и преглъща болезнено. — Сестрата на Пол износи Лаклан. Отидохме да живеем при нея след раждането.
— Лия… — Съпругът ѝ също е напът да се разплаче, но това не е я спира да говори.
— Изгарях от щастие, когато тримата си запазихме билети за този полет. Най-накрая бяхме семейство. Най-накрая щях да се прибера у дома с дете.
— Всичко ще е наред — казвам ѝ отново и се опитвам да звуча уверено. — Правим всичко възможно, за да си върнем управлението на самолета.
— Ще умрем, нали? — пита Лия. Тя се срива в Пол, който започва да я гали по гърба и търси утешителни думи, които няма как да смекчат ужаса от ситуацията, в която са попаднали. Оставям ги и усещам, че нещо се е променило в мен.
Не можем да позволим това да се случи.
Всеки един човек на този самолет има причина да е тук — някой го очаква и ще плаче за него, ако самолетът не пристигне. Всеки пасажер си има своята история. И живот, който да живее. Направих единственото възможно нещо, за да спася дъщеря си, но сега трябва да се борим.
Избърсвам си лицето и се опитвам да се отърся от стореното от мен. Важното сега е да намерим начин да се справим със ситуацията. Важното е да се прибера у дома при София. Всички да се приберат у дома. Мъжът на място 7G не разби самолета веднага след като го пуснах в пилотската кабина, което означава, че планира да ни отведе някъде другаде, преди да…
Не довършвам мисълта си. Ако смята да ни заведе някъде другаде, то тогава разполагаме с известно време.
Алис Даванти пише нещо. Тя вдига поглед, когато я приближавам, но бързо насочва вниманието си обратно в бележника си.
— Работите ли? — Струва ми се невероятно, но ситуацията също е такава.
— Пиша писмо — отговаря грубо тя. — До майка ми.
Виждам първото изречение — Много съжалявам, — след което я оставям, за да продължа към следващите пасажери. Те са изплашени, объркани или разгневени. Някои са и трите. Дерек Треспас, оплешивяващият журналист, е на пътеката и разговаря с буйното семейство, което вече е толкова пияно, че едва осъзнава случващото се.
— Прошто отворете вратата и го извлешете от кабината! — казва Дъг. — Сам ше се шправя ш него!
— Не се наранявай, скъпи. — Годеницата му го сграбчва за ръката. По бузите ѝ се е разтекъл грим.
— Доста е изкушаващо — казва Треспас. — Поне ще правим нещо.
— Разбирам притесненията ви, но трябва да се успокоите. Моля ви, върнете се на местата си…
— Да ше ушпокоим? — учудва се Дъг. — Отвлечени шме, за бога!
Само шепа пасажери седят на местата си, сдържат под контрол страха си и надничат към вратата на пилотската кабина. Какво се случва там? Майк мъртъв ли е? Сещам се за думите на Ческа — Майк има деца — и стомахът ми се свива.
Една възрастна жена в предната част на самолета става и пляска с ръце, все едно е начална учителка.
— Извинете ме! — Гласът ѝ е писклив, но в него има огромен авторитет, и всички се обръщат към нея. Това е жената с дългата бяла коса, която натъпка нещата си в джобовете си, вместо да си качи сака в багажното отделение горе. — Паниката е ненужна и безсмислена.
Отнякъде се разнася недоволство, но повечето пасажери замлъкват. Хората имат нужда да чуят гласа на разума по време на криза и е по-вероятно да послушат един от своите, отколкото онези, които командват. Тази жена може да се окаже полезна. Опитвам се да си спомня името ѝ, но в главата ми не изниква нищо.
— Никой няма да бъде наранен, докато сътрудничите.
Започвам да съставям план. Ще има и други пасажери като тази жена — авторитарни, уверени. Те ще ни помогнат да успокоим всички, докато ние…