Отговорът ѝ беше последван от тъжен емотикон с една-единствена сълза, течаща по бузата.
— Ах, добре, написах аз. Бездруго има още безброй вратовръзки!
— Кажи го на съпруга ми…
Започнахме да си пишем почти всеки ден. Придобивах добра представа коя е тази жена и какъв беше бракът ѝ, но дори аз се изумих, когато след неколкодневно отсъствие написа, че е била в болница заради лошо счупване в лявата си ръка.
— Вината не е негова, написа тя. Много му се насъбра на работа.
Очаквах поредната приятна дискусия, която ѝ действаше като терапия, но вместо това свих ядосано юмруци. Горката жена. Проклетото копеле.
— Правил ли го е и преди?
Представих си я как се колебае. Започна да пише, да трие, пак да пише, пак да трие.
— Често. Но никога толкова лошо.
Все едно завъртях кранче — тя изля цялата си душа. За всичките му извинения и грешки. Потърсих истината между редовете и се ужасих от намереното. Той успешно я беше изолирал от приятелите ѝ. Контролираше финансите им, решаваше какво да правят и къде да ходят. Тя беше хваната в капан.
— Ръководя група климатични активисти — казах ѝ. — Хиляди сме по целия свят, но само шепа организираме нещата зад кулисите. Трябва да се присъединиш към нас.
— Няма да съм ви от никаква полза. Не мога да налея вода от ботуш дори инструкциите да са написани на петата му, така казва съпругът ми!
— Ти постоянно намираш решения на въпросите в групата „Домашни хитрини“. Ще си много ценна придобивка за екипа.
— На съпруга ми това няма да му хареса.
— Не му казвай. Всичко е онлайн — ще ти измисля псевдоним. Групата е чудесна. Другите много ще те харесат.
Тези думи я убедиха. Тя се нуждаеше — повече от всичко друго на света — точно от това, някой да я обича.
— Добре! Много ти благодаря ххх
По-късно ми обясни, че благодарила на звездите, че получила моето съобщение точно когато имала нужда да поговори с някого и че в това нямало нищо случайно. Не беше така — не ставаше въпрос нито за съдба, нито за късмет. Ние сме диригенти на собствения си оркестър и сами можем да избираме кой да свири в тях.
Изпитвах чувство за отговорност към Сандра. Само на мен беше споделила за тормоза на съпруга ѝ. Как можех да не ѝ помогна? Тя беше много несигурна, но под липсата на увереност открих една добра и състрадателна жена, която я беше грижа за околната среда. Сандра бе ударила дъното. Съмнението я осакатяваше и я караше да е благодарна за всяка дребна похвала. Тя беше свикнала някой друг да ѝ казва какво да мисли и бе идеална за целите ми.
Видях възможност.
Пастирът си намери овца.
Двайсет и девет
6 часа до Сидни
Мина
Жената, която се представи като Мисури, е облечена в плетен пуловер от дебела зелена прежда.
Страхът ми започва да се разсейва — тя не е терористът, когото очаквах. Тя е нечия баба. Не казвам, че сме в безопасност, но ако и другите са като нея…
Очевидно не съм единствената, която мисли по този начин, защото правостоящите пасажери тръгват към нея като по сигнал. Умът ми препуска. Опитвам се да измисля какво ще правим, след като я повалим на пода. В шкафчетата ни има пластмасови белезници и независимо колко са на брой похитителите, ние сме повече. Трябва просто да…
В този момент Мисури вдига зеления си пуловер и всичко се променя.
Пасажерите се отдръпват назад. Отдолу носи жилетка с четири експлозива. Те са черни, а съдържанието им е толкова меко, че ъглите им са леко изкривени. От всеки от тях се вият по два тънки кабела и се скриват под пуловера ѝ.
— Сядайте. — Мисури отива в предната част на кабината до входа на кухнята. Другите пасажери бавно се връщат по местата си. Напрегнатата тишина е нарушена единствено от плача на Лаклан и от разтревожените разговори на хората в задната част на самолета, останали слепи за развоя на събитията. Чувам гласа на стюардесата от икономична класа, която уверява някого, че всичко е под контрол. По гърба ми потича пот. Положението въобще не е под контрол.
На самолета има бомба.
Всички се оплакват, когато се редят на опашките за проверка на летищата. Мърморят, когато ги накарат да си свалят обувките, и бягат по чорапи към гейта си, защото не са преценили правилно времето си. Приличам ли ви на терорист? питат те сърдито, когато ги дръпнат на една страна за по-сериозна проверка. Терористите могат да изглеждат по всякакъв начин. Тази тук носи плетен зелен пуловер.
— Тя блъфира — прошепва Ческа. На пътеката от страната на Мисури сме, няколко реда зад нея. Искам да си свали отново пуловера, сякаш като не виждам експлозивите, нещо ще се промени и тя няма да ги взриви.