— Може би. Искаш ли да проверим? — Въпросът ми е риторичен. Никоя от нас двете няма намерение да рискува. Охранителните система на летището са много добри, но не са перфектни. Шишенце перхидрол ще бъде конфискувано, но такова от шампоан, напълнено с водороден пероксид, може да бъде пренесено. Забранено е да носите в себе си нож, но е позволено да имате куки за плетене, шивашки ножици, метални пили за нокти. Съществуват много варианти за направата на оръжия.
Кармел и Ерик са от другата страна на пътническата кабина. Колежката ми не спира да върти пръстена на пръста си. Дребната жена от място 5J — блондинката, която видях да флиртува на бара — все още е права. Правя знак на Ерик да я накара да седне. Той се приближава до нея, но тя тръгва към кухнята и застава в огледална на Мисури поза отсреща ѝ. Поглежда я и ѝ се усмихва, след което кима рязко към нас.
— Замбези — казва ни. Необходимо ми е известно време, за да осъзная, че ни се представя.
Тази жена е нежна като кукла, а ръцете ѝ са сплетени отпред като булка без букет. Оглеждам я внимателно за някакви следи от експлозиви по тялото ѝ. Облечена е в еластична рокля, която не може да скрие стегнатия ѝ корем и слабото ѝ тяло. Обута е в черен клин.
Замбези. Мисури. Двете въобще не си приличат. Не приличат и на терористки.
Мисури тръгва назад към кухнята, без да откъсва поглед от кабината. Кабелите от жилетката сигурно минават през ръкавите ѝ, защото държи някаква черна пластмаса в лявата си ръка. Заговаря по уредбата.
— Нося достатъчно експлозиви, за да сложа край на живота на всеки един тук.
Разнасят се тихи хлипания, които сякаш се носят от самите кости на самолета.
— Всички се страхувате да не умрете, но въпреки това пилеете водата, от която посевите отчаяно се нуждаят. Океаните се затоплят и това унищожава рибата. Карате коли, когато можете да вървите, ядете месо, когато можете да отглеждате зеленчуци, сечете дърветата, за да строите къщи за излязлата от контрол популация. Убивате планетата и планетата е изплашена също като вас сега.
Това ли е? Заради това ли отвлякоха самолета? Затова ли заплашиха семейството ми? Планетата е изплашена? Залива ме гняв и едва съумявам да го потисна. Представях си религиозни откачалки, фанатици. Ала не и това. Така изглежда лудостта. Тя е белокоса жена в зелен пуловер с бръчки около очите и старчески петна по ръцете. Спомням си новинарските репортажи за протестите на природозащитниците и как бързо сменях канала, без да им обръщам абсолютно никакво внимание. Може би е малко побъркана, едва ли наистина е луда. И опасна.
— Желанието и нуждата са две много различни неща — казва Мисури. Очите ѝ приличат на черни мъниста, а лицето ѝ е оживено. — Никой от вас не е имал нужда да се качи на този самолет. В страната ви, както и в страните, до които е възможно да стигнете с влак или кораб, има достатъчно красиви места за посещаване. Можете да работите с компании по целия свят чрез имейли, телефони и видеоразговори — няма нужда да унищожавате планетата. Това е егоистично, струва скъпо и трябва да спре.
Мисля си за Лия и Пол Талбът, които водят бебето Лаклан у дома, и за жената, която се надява да стигне навреме в Сидни, за да се сбогува с умиращата си приятелка. Мисля си за Пат Бароу, която бяга от мъката си. Мисля си за двайсетимата членове на екипажа, които имат да плащат ипотеки и да хранят деца. Нуждата е относително понятие.
— Тогава ти защо си на този самолет?
В кабината се надигат изплашени стонове, когато всички се обръщат към човека, задал въпроса.
— Дъг, недей! — Джини сграбчва ръката на годеника си, който жестикулира като пияница в комедиен клуб в събота вечер.
— Създателят на електрическата крушка е работил на светлината на свещи — обяснява Мисури, която изглежда по-скоро развеселена, отколкото ядосана от неудобния въпрос. — Създателят на автомобила е пътувал с кон и каруца. Онези от нас, които работят за по-добро бъдеще, трябва да използват инструментите на разположение, за да откриват нови.
— Защо още не сме се разбили? Отговорете ми. — Гласът е истеричен и идва от другата страна на кабината, а всяка следваща дума е по-писклива от предишната. — По-добре да се приключва по-бързо, ако ще умираме. Вече не издържам… не издържам!
— Някой да ѝ затвори устата — нарежда Дерек Треспас. — Чухте я — ако сътрудничим, няма да ни наранят.
— Тя има бомба!
Думата подсилва страха на пасажерите. Поглеждам нежната Замбези и забелязвам усмивката ѝ. Тя се наслаждава на всичко това.
Мисури вдига ръка и всички замлъкваме.