— Подготвихме изявление, което ще бъде публикувано в социалните мрежи през следващите няколко минути. Едно от нещата, които искаме, е правителството да си постави за цел нулеви въглеродни емисии за 2030 година и да наложи глоби на авиокомпаниите, които не демонстрират желание да използват енергия от възобновяеми източници.
Пасажерът на място 2D — мъжът с дългите крака, който ми каза да се развеселя — се е навел напред и е отпуснал ръце на коленете си. Вместо да е изплашен като другите, той кима в съгласие с речта на Мисури. Сбутвам Ческа и ѝ кимам към него.
Амазонка, Мисури, Замбези, а сега и мъжът на място 2D. Станаха четирима. Колко са общо? Дали няма някой в икономична класа? Неочаквано ме спохожда една мисъл: Дали имат представители сред екипажа?
— Вземаме само няколкостотин души за заложници — обяснява Мисури. — Нашите политици държат бъдещето на целия свят в ръцете си.
Ерик не е на същото място от другата страна на кабината. Допреди малко стоеше до Кармел, но сега е няколко реда по-близо до кухнята. Замбези слуша увлечено речта на Мисури, а Ерик от своя страна не сваля поглед от нея. Той се премества отново, но го прави почти незабележимо. Затаявам дъх. Какво прави?
— Ще останем във въздуха, докато правителството не се съгласи с нашите искания или… — Мисури млъква за миг —… или, докато не ни свърши горивото.
Настъпва моментна тишина, през която си представяме до какво ще доведе тази ужасна заплаха. Преди някой да успее да каже каквото и да било, Мисури продължава:
— Не изпитвам никакво съмнение, че ще постигнем целта си. Умишленото осъждане на смърт на стотици от жителите им, ще е един вид автогол, не мислите ли? — Тя едва ли очаква отговор. — Междувременно от вас изискваме единствено да ни сътрудничите.
Ерик се помръдва отново. Бавно, бавно. Той номер пет ли е? Сещам се как дръпна завесите около леглото си по време на почивката ни и отказа да клюкарства и да играе на игри с нас. Каза ни, че искал да спи, но дали нямаше нещо за криене?
— А ако не го направим? — провиква се Дерек Треспас.
Мисури вдига ръка, за да може ръкавът на пуловера ѝ да се изхлузи до лакътя ѝ. Кабелите отговарят вместо нея. Съпругата на Джейми Крофърд се разплаква — направо започва да вие — и това кара всички да погледнат нервно първо нея, а после отново Мисури, защото този изблик на емоции може да накара похитителката да действа. Някой хуква към кухнята. Ерик. Той сграбчва Замбези и извива ръката ѝ зад гърба. В кабината заехтяват писъци. Кармел също хуква и се провиква:
— Ерик, недей… ще ни убиеш всички!
Пасажерите стават от местата си, викат, крещят и тръгват в различни посоки. Мисури прекосява кухнята и се появява зад Замбези, която се бори с Ерик. Кармел го дърпа за ръкава, изпаднала е в пълна истерия, а на всичкото отгоре бебето Лаклан се къса да реве. Избирам най-краткия път през пътническата кабина, който е направо през седалките. Нямам представа какво ще правя, когато стигна до тях, не знам кой къде е и накъде ще тръгне, но ми е ясно, че някой ще пострада…
Никога не съм виждала толкова много кръв.
Тя блика в широка арка над местата и оставя алена следа на стената. Някой пищи, без да спре дори за да си поеме въздух. Мъжът с поддържаната брада, чиито очила са изпръскани с кръв, казва:
— Помогнете ми да я сложа да легне на пода!
Сивият му суитшърт е целият в кръв, а ръцете му притискат рана, която няма да се затвори, независимо от усилията му. Писъци. Надигат се толкова много писъци.
Кармел. Двайсет и две годишна. Жена, която мечтаеше за красиви тапети, тъмнорозови дивани и далечни хотели, и чийто приятел работи в Ситито. Намираме се на повече от десет хиляди метра от земята, а кръвта ѝ шурти през пръстите на някакъв непознат. Надълбоко във врата ѝ е забит тирбушон.
Трийсет
Пасажер 1G
Трябва да разбереш, че не исках никой да пострада, ала знаеш поговорката, че няма как да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Понякога насилието е единственият език, който хората разбират.
Тирбушонът — това импровизирано оръжие с възможности, каквито заплахата от бомба не притежаваше — беше моята застраховка. Прибрах го в джоба си, когато по-рано отидох да се възхитя на бара. Нямах намерение да го използвам, но се зарадвах, че е в мен, в момента в който екипажът се опита да осуети плана ми. Металът проби гърлото ѝ със звук, който ми се стори изключително приятен. За първи път отнех живот. И изцапах ръцете си с кръв.
Съжалявам за смъртта на стюардесата, както и за всяка друга смърт, но вината е на екипажа. Представяш ли си какво сериозно послание ще отправят служителите на авиокомпаниите, ако откажат да летят? Ако настояват за по-ниски емисии, за възобновяема енергия?