— Стискай палци. — Мина ме целуна, след което се обърна към служителката на гишето за регистрация и събра длани в шеговита молитва. — Обърни му специално внимание, чу ли? Този го харесвам. — Тя ѝ намигна игриво, преди смарагдовозеленото ѝ палто да се развее и да тръгне към охраната с куфара си на колелца. Косата ѝ, която само допреди няколко часа беше разпиляна по възглавницата ми, бе опитомена в стегната конска опашка с помощта на половин флакон лак за коса.
На гейта си играех с паспорта си, докато хората се редяха на опашка и продължаваха през един тунел. Загледах се през прозореца към самолета на „Уърлд Еърлайнс“, който чакаше на пистата, и си представих как Мина приветства пасажерите и проверява бордовите им карти.
— Последно повикване за пасажер Уилямс.
Зачаках някой да побегне насам. Огледах онези, които все още седяха на столовете, и потърсих шокираното лице на изгубен в друг свят човек. Много съжалявам, но се бях отнесъл… Няма проблем, сър, побързайте да се качите. Опитах се да привлека вниманието на служителката на гишето, да ѝ напомня, че съм там, но тя беше потънала в разговор. Самолетът щеше да излети след десет минути.
Смятах да се обадя на момчетата, ако не успеех да се кача. Щях да проверя кой е свободен за по бира. Нямах намерение да скучая в апартамента. Можеше да стане дори по-забавно от уикенд в Рим.
— Последно повикване за пасажер Уилямс. Самолетът е готов за излитане. Последно повикване за пасажер Уилямс
Да е по-забавно? Кого заблуждавах? Преди година няколко бири и кебап с момчетата беше представата ми за чудесна нощ навън, но сега бях влюбен до ушите. Да оставим Рим настрана… бих седял и гледал в една точка цяла седмица в замяна на една нощ с Мина в морския курорт Скегнес.
— Адам Холбрук? — Жената вече не говореше любезно, а бе извикала от гишето си. Станах толкова бързо, че се спънах в ръчния си багаж и изтървах телефона си и списанието, което си взех за пътуването. Служителката се засмя. — Щях да кажа, че днес е щастливият ви ден, но вече не съм толкова сигурна.
— Ще летя ли?
— Ще летите.
Качих се на самолета, съпроводен от двеста недоволни погледа на пасажерите, които ме помислиха за закъснелия Уилямс, и се ухилих на Мина, която проведе инструктажа — веднъж го направи гола за мен, застанала до леглото ми с чаша шампанско в ръка. Аварийните секс входове са разположени тук, тук и тук…
Това беше най-хубавият уикенд. От онези, които минават толкова бързо, но в същото време имаш чувството, че продължават завинаги; при тях не спираш да се смееш и да говориш. Цялата ни връзка беше такава.
Къде отиде всичко това?
Ти го развали. Може никога вече да не я видиш.
Иска ми се да знам какво се случва с Мина точно сега. Проклинам радиото за мълчанието му по темата. Защо всички не говорят за случилото се? Как е възможно „Райз Еф Ем“ все още да пуска коледни песни и реклами на „Маркс енд Спенсър“, след като стотици хора са…
Не! Не са мъртви. Мина не е мъртва.
Опитвам се да си я представя, да заменя ужаса с някаква надежда, но в главата ми се разиграват единствено сцени от страшни филми. Оръжия. Бомби. Експлодиращи самолети, падащи самолети, врязващи се в сгради самолети…
Стискам по-силно очите си, но сцените продължават да прииждат, а с тях и мисълта, че всичко това е по моя вина. Ако не бях задлъжнял и излъгал Мина, тя все още щеше да ме обича. Ако ме обичаше, нямаше да е на този самолет.
Не съм си навирал носа, където не ми е работа. С Мина се срещнахме в парка, за да прибере София у дома и аз я убедих да дойде с нас за сладолед. Тя седеше накрая на стола си през цялото време, хвърляше погледи на часовника си и питаше София дали е приключила. Стратегията беше същата както винаги — аз нарочно бавех, а Мина бързаше да се прибира. Само да можехме да прекараме деня заедно… Ала тя дори не искаше да чуе.
— Трябва ми пространство — повтаряше постоянно.
— Какво ще кажеш да направим нещо заедно следващия месец? — попитах я аз последния път, в който я видях. — Когато София е на училище през целия ден. Можем да отидем в ботаническата градина. Обичаш да ходиш там. — Стори ми се, че забелязах съжаление в очите ѝ, когато ми отказа, но вероятно просто ми се искаше да е така.
Продължих да я притискам.
— Какво ще кажеш за Коледа? Знам, че остават месеци до нея, но скоро ще правят графиците за отпуските. Ще си пусна една седмица преди нея и можем да отидем на пазар. Ще купим нещо хубаво на София. — Смятах, че това ще наклони везните в моя полза, но Мина само отговори ще си помисля и това беше всичко.