— Помниш ли как се правят звездни скокове? — Дъщеря ми кима. — Направи двайсет. Давай, давай, давай! — Тя започва да скача и да протяга ръце. Размърдвам се, доколкото мога, и ме полазват иглички, докато възстановявам кръвообращението си. София приключва с упражнението, останала е без дъх и е засмяна. — Сега бягай на място. Давай!
Карам я да тренира, въпреки че натоварването ще я накара да огладнее, но по-добре това, отколкото да измръзне. Дъщеря ми е недоволна, когато ѝ казвам, че е направила достатъчно упражнения, но ако се изпоти, ще стане още по-лошо.
— Може ли да играем на отгатни какво съм си намислил?
Оглеждам мазето. Очите ми вече са напълно привикнали с мрака. Каменен под. Стълби. Заключена врата.
Няма как да се измъкнем оттук, така че какво значение има какъв предмет съм си намислил…
— Имам по-добра идея. Какво ще кажеш ти да си моите очи и да отидем да разследваме?
— Навън ли? — пита изпълнена с надежда София.
— Засега само тук.
Тя въздиша и се съгласява неохотно.
— Доообре.
— Започни от ъгъла. Онзи там. — София се подчинява и отива в далечния край на мазето. — Сега прокарай ръце по стените. Кажи ми всичко, което откриеш.
— Страхувам се от мишки.
— Мишки. Тук няма мишки, миличка. Тате си измисли онази глупава история. Какво усещаш?
— Тухли.
— Провери също и пода. Там има ли нещо? — Разхлабена тухла, забравен инструмент, каквото и да е.
В полицейската академия ни учеха как да претърсваме къща за наркотици или оръжия. Двама полицаи започват от двата края на едно помещение, след което се сменят и проверяват частта на партньора си. Делят мястото на квадрати и се уверяват, че всеки един е добре проверен, преди да преминат на следващия.
— Престори се, че си полицайка и търсиш улики — казвам аз на дъщеря ми.
— Ще стана пилотка.
— Просто се престори.
Тя намира пирон и кутийка диетична кола, оставена тук, по времето когато още не знаехме, че на етикетите на всеки оставен буркан и консерва се образува мухъл.
— Можем да я изпием. — Изведнъж много ми се допива — гърлото ми дращи, а устните ми са много сухи. — Ще успееш ли да я отвориш.
Отнема ѝ цяла вечност, тъй като пръстите ѝ са малки и нямат силата да повдигнат металната скоба. Най-накрая успява. Течността изригва навън, стисната между краката ми, и намокря чорапите ми. София отпива първа — развълнувана, че опитва напитка, която принципно ѝ забраняваме да пие, — след което накланя кутийката към устата ми прекалено бързо и по врата ми потича лепкава кола. Приключваме и дъщеря ми се оригва звучно. Опитва се да каже извинявай, но отново се оригва и слага ръце върху устата си. Ококорва очи в очакване на забележка и се изненадва, когато вместо това и аз се оригвам.
— Тате!
Осъзнавам, че постоянно ѝ правя забележки. Казвам ѝ да мълчи, да е добра, да се храни прилично и да не отговаря. За сметка на това пък рядко я хваля. Тогава защо се изненадвам, че предпочита Мина?
Оригвам се отново.
— София!
— Ти беше! — Дъщеря ми скача върху краката ми, започва да мачка бузите ми с ръце и се смее на лицето, което се получава, когато ѝ се усмихвам.
— Иска ми се да те прегърна.
София дърпа ръцете ми.
— Опасявам се, че са завързани. Мисля, че ако не направиш ключ с магия… — Разклащам белезниците в металната тръба.
Дъщеря ми казва о! за да ми покаже, че има идея. Става от скута ми и взема пирона.
— Хубава идея, тиквичке, но тези неща сработват само по филмите. — София се намръщва и това ме кара да се завъртя на една страна и да ѝ покажа ключалката на белезниците. — Давай тогава, пробвай се, дай всичко от себе си. — Навеждам се напред, за да ѝ осигуря пространство за работа, и се замислям дали странната ми и красива дъщеря ще ме изненада със скрит талант за отключване на ключалки.
Вероятно сме в мазето от часове. Още колко ще останем?
Отново извиквам на Бека, но никой не отговаря. Не знам какви са плановете ѝ за нас и това ме изпълва с ужас, който може да се сравнява единствено с притеснението ми за Мина. Полет 79 трябваше да кацне в Сидни след няколко часа, а от радиото научихме, че самолетът не се е отклонил от курса си и не се е разбил.
Все още.
Трийсет и две
Пасажер 1G
Да управляваш самолет, не е лесно.
Нуждаехме се от пилот — нямаше съмнение в това, — но да убедим някой такъв в нашите възгледи, щеше да е истинско изпитание и щяхме да подложим на риск плана си още преди да е завършен. Опитах се да намеря дискредитиран пилот, ала не е толкова лесно, колкото да откриеш някой опозорен лекар, чиито данни са леснодостъпни в интернет.