Брадатият мъж продължава да гледа Кармел.
— Как се казвате? — питам го със спокоен глас аз.
Той ме поглежда с празен поглед, но все пак отговаря:
— Роуън. Трябва да я преместим. Не можем да я оставим на пода, не е правилно. — Роуън примига бързо, след което избърсва напразно очилата си в суитшърта, преди да си ги сложи отново.
Ческа поглежда вратата на стаята за отдих на пилотите.
— Не можем ли да…
— Ще я сложим на някоя седалка — казвам бързо аз. Бен и Луис са на по-безопасно място от нас… както и половината екипаж. Защо да рискуваме да ги наранят, след като все още съществува шанс да се приземим успешно? На пилотите им остава още един час почивка, преди да слязат долу, но неочаквано осъзнавам, че втората половина от екипажа трябва да е застъпила преди един час. Къде са? Не се чува нищо от стаята за отдих. Дали някой от тях не е слязъл за питие по-рано? Вероятно е отворил вратата едва и е видял какво става? Представям си как се оттегля, затваря вратата и започва да крои планове.
Ческа веднага разбира какво си мисля.
— Да, хайде да го направим.
— Можете да я сложите на моето място — казва Роуън и показва къде е то. На монитора пред него върви филм без звук. — Така или иначе няма да изгледам края.
Ческа натиска бутона, за да свали седалката в легнало положение и всички заедно вдигаме Кармел от пода. Завивам я с одеяло и преглъщам сълзите си.
Много съжалявам, Кармел, наистина много съжалявам.
Какво щях да направя, ако можех да върна времето назад? Дали щях да отворя онази врата, ако знаех колко много кръв ще бъде пролята? Стоя с ръка върху все още топлото тяло на колежката си и за един ужасен миг се насилвам да си представя София на нейно място. Осъзнавам, без никаква сянка на съмнение, че отново бих постъпила по същия начин.
Всеки родител би го направил.
Атмосферата в пътническата кабина се е променила. Пасажерите са изплашени и струпани на групички в другия край на самолета, където ги прикани да отидат Дерек. Забелязвам нещо през бара. Една фигура е застанала в далечния край и охранява задната част на пътническата кабина точно както Мисури и Замбези са заели позиции на пътеките в предната част на бизнес класа. Цялата тази координация ме кара да потреперя. Тези хора вероятно са прекарали месеци в планиране на това. Как ще ги неутрализираме? Шумът от икономична класа е намалял. Надявам се екипажът да им сътрудничи — надявам се да осъзнават какво може да се случи, ако не го направят. Избърсвам ръце в полата си и оставям тъмни ресни от кръв по плата.
Тръгвам през кабината. Трябва да се уверя, че София е в безопасност, че всичко това не е било напразно. Мисури вдига ръка, когато се приближавам до нея, за да покаже пластмасовия детонатор. Паниката засяда в гърлото ми, но продължавам да вървя. Трябва да знам.
Доближавам се достатъчно до нея, за да мога да говоря, без да бъда чута от другите, спирам и вдигам ръце, за да ѝ покажа, че не представлявам заплаха.
— Къде е дъщеря ми?
Никакъв отговор.
— Обещахте, че ще е в безопасност, ако направя каквото желаете. Моля ви… — Думите ми засядат в гърлото, но опитвам отново: — Моля ви, кажете ми дали е добре? Нали никой не я е наранил? — Опитвам се да не се разплача, защото не искам да показвам повече слабост от вече проявената. Мисури продължава да не ми отговаря и едва показва, че ме е чула. Гневът се насъбира в мен. — Вие обещахте. Направих точно каквото поискахте!
— Колко грубо от моя страна. — По лицето на Мисури се разлива жестока усмивка и тя заговаря по-силно, за да я чуят всички: — Така и не ти благодарих, че ни помогна за отвличането на самолета.
— Какво? — Изумлението в гласа на Джейсън Поук е повече от видно.
— Мина ни помогна най-много. Нямаше да успеем да поемем управлението на самолета без нейна помощ.
— Ти си една от тях?
— Не, аз…
— Знаех си! — заявява Джейми Крофърд. — Не ти ли казах, Каз, имаше нещо нередно в нея? Шибана кучка. Откъде си, между другото? Не си англичанка.
— Какво общо има това със случващото се? — пита Дерек Треспас.
— Прилича ми на мюсюлманка, ето какво, и тъй като сме по средата на шибана терористична атака, бих казал, че има много общо, на мислиш ли?
— Тези хора са природозащитници, а не джихадисти, идиот такъв.
— Бомбата си е бомба, друже, без значение какъв си, но ти казвам, че тя е шибана терористка. — Той размахва пръст към мен и аз се дърпам назад, въпреки че ни делят няколко реда седалки.
Не за първи път ме гледат подозрително. Няколко седмици след 11 септември летях от Дубай. Полетът беше забавен и една групичка мъже много се ядоса. След два часа направо побесня. Започна да се дразни с мен и всяка следваща шега беше по-груба от предишната.