— Алах акбар!
— Каква е разликата между терорист и жена с предменструално напрежение? С терориста можеш да преговаряш.
— Ела тук, захарче. Имам нещо в панталоните, което ще избухне, ако го докоснеш.
Арестуваха ги на Хийтроу за обида. Насилих се да ги гледам в очите, докато ги сваляха от самолета, въпреки че коленете ми трепереха толкова много, че се наложи да се хвана за стената.
— Просто се шегувахме, мамка му! — изсъска единият от тях, когато мина покрай мен.
Тогава много от пасажерите се възмутиха и снимаха случилото се, след което отправиха искове чрез адвокатите си. Спестих си неудобството да давам показания в съда. Казах на шефа си, че съм добре, но случката ме потресе за месеци напред и омразата в погледа на футболиста сега ме връща обратно в миналото.
— Ами ти? — Крофърд се обръща към пасажера от Близкия изток на място 6J, който веднага се ококорва изплашено. — С тях ли си?
— Джейми! — Каролин е ужасена и забележката ѝ е подкрепена от възгласите на изумление от няколко от пасажерите около тях. — Не бъди такъв расист.
Мъжът на място 6J се хваща за главата. Изпитвам срам, че не му повярвах, че не обича да лети. Ала каквото и неудобство да му причинява самото летене, едва ли е толкова лошо, колкото случващото се.
— Никой не може да ни вини. — Крофърд е яхнал вълната. Той се оглежда в търсене на подкрепа, но за щастие, не намира много такава. Повечето хора избягват погледа му и поглеждат към пода. — Винаги са вашите хора, нали?
— „Вашите хора“? — учудва се Дерек Треспас. — Внимавай какво говориш.
— Не ми пука дали е мюсюлманка, индуска или проклета свидетелка на Йехова — казва жената, която смята да прекара Коледа с умиращата си приятелка, — но ако тя… — посочва ме —… им е помогнала, значи е една от тях. Съвсем просто е.
— Те заплашиха дъщеря ми — обяснявам аз и се опитвам да се държа. — Казаха, че ще я наранят, ако не правя каквото ми кажат.
— Ами моето дете? — изпищява Лия Талбът от другия край на пътническата кабина. Всички се обръщат да я погледнат. Сълзите ѝ се стичат по лицето ѝ, а думите ѝ са накъсани от напиращите хлипания. — Знаеш ли колко дълго чаках да стана майка? Единайсет години. Единайсет години спонтанни аборти, инвитро процедури и обяснения как не сме подходящи да си осиновим дете. И най-накрая станах майка. — Тя грабва Лаклан от Пол и го вдига пред себе си. — Неговият живот не е ли от значение? Какво го прави по-малко важен от дъщеря ти?
Пол прегръща нея и сина си, а тя започва да плаче и да се тресе. Аз също треперя, спомнила си колко отчаяно исках да имам дете, как всеки месец болката в утробата ми стигаше чак до сърцето.
— Всички са важни! — Лейди Бароу е станала на крака и макар да е дребничка жена, успява да респектира с присъствието си. — Всичките ни деца. Всеки един от вас щеше да постъпи като това младо момиче, ако животът на неговото дете беше заложен на карта. — В друга ситуация щях да се изсмея на определението „младо момиче“, но сега мълча, докато Пат се опитва да успокои надигналия се от изказването ѝ „праведен“ вой. — Спрете! Всички вие, спрете! Не желая да прекарвам оставащите ни часове от… — тя млъква за секунда и в последния момент заменя живота си с това пътуване в караници.
В пътническата кабина настава тишина. Мисури се усмихва през цялото време на този разговор. С огромна доза отвращение осъзнавам, че се наслаждава на случващото се. Може би дори го е планирала, искала е да се обърнем един срещу друг, вместо срещу тях.
— Мъжът в кабината — Алис Даванти сочи към пилотската кабина, — обучен пилот ли е?
— Смяташ ли, че ще застрашим собствената си мисия? Той знае как да управлява самолет.
— Това не е същото.
Страхът се разпространява в пътническата кабина като горски пожар — мърморенето се усилва, истерията се натрупва.
— Амазонка е умел пилот. Той ще ни отведе до крайната ни цел без никакъв проблем, стига да спазвате инструкциите ни. Ако не го направите… — Мисури поглежда целенасочено към тялото на Кармел и всички преглъщат страха си.
Няколко монитора продължават да излъчват картина, а слушалките са оставени на празните места. Виждам как Зак Ефрон говори гневно на също толкова гневна и мълчалива жена. Отново се сформират малки групички от пасажери, които се успокояват чрез размяна на трескави шепоти. След като вниманието се измества от Мисури и от мен, отново я питам за дъщеря ми, като въобще не харесвам умолителния тон в гласа си.