— Моля те, просто ми кажи, че е добре.
Възрастната жена въздиша, все едно съм неприятно насекомо.
— Не е по моята част.
— Но вие обещахте! — Вие обещахте. Все едно са ми обещали сладолед или нов велосипед. Не трябваше да им вярвам. Тези хора са престъпници, терористи. Свивам ръце в юмруци, но Ческа ме докосва по ръката, сякаш усеща какво смятам да направя.
— Може ли да раздадем вода на хората? — обръща се тя към Мисури. — Това ще им помогне да се успокоят.
Възрастната жена обмисля въпроса ѝ за момент.
— Добре. Но го направете бързо. И не опитвайте нищо. — Тя повишава глас и изпраща Ерик и Роуън в другия край на кабината, за да разчисти пътеката, по която отива в средата на самолета.
Ческа пуска ръката ми.
— Тя ще е добре — казва ми нежно пилотката и макар че няма откъде да го знае, се вземам в ръце и правя крачка назад. Дишането ми се успокоява и примигвам бързо, за да изгоня сълзите в очите си.
Трябва да остана спокойна. Трябва да се съсредоточа.
Направих всичко възможно, за да спася дъщеря си. Сега трябва да спасим и себе си.
Обещах на София, че винаги ще се връщам при нея.
Някак си трябва да намеря начин да спазя обещанието си.
Трийсет и четири
2:00 часът
Адам
София не уцелва ключалката на белезниците и пробива с пирона меката част на дланта ми. Извиквам от острата болка и въздухът се изпълва с металическия мирис на прясна кръв. Казвам ѝ, че няма проблем, притискам раната в ризата си и се опитвам да си спомня кога за последно си бих инжекция против тетанус. Ала тя се разпищява, сякаш досега се е сдържала и вече не може да спира сълзите си, които потичат като из ведро.
Не крия, че трудно се оправям със сривовете на София. Дори след като разбрах психологическата причина за тях и че дъщеря ми не се държи така просто защото е лошо дете, пак ми е трудно да се справям.
— Това е като разклащането на бутилка с газирано безалкохолно — обясни ни лекарката. — Всяка нова среща и ново предизвикателство я газират все повече. Капачката не може да удържа безалкохолното вечно — рано или късно ще изригне.
Решението, обясни ни тя, е да отваряме капачката много бавно — да даваме шанс на София да изпуска парата в контролирана среда. Водете я в парка след детската градина или я карайте да скача на трамплина десет минути. Съветът звучеше разумен, но безполезен за дете, което понякога се хвърляше на земята в мига, в който излизахме от двора на училището, и крещеше, докато не я заболеше.
— Стига толкова, София! — казвах ѝ аз, като добре знаех, че така само ще влоша нещата, но някак си не можех да се спра.
— Ела, скъпа, нека те понося — щеше да я придума Мина, все едно дъщеря ни беше неразположена, а не гневна, и започвахме да се караме заради раздразнението и безпомощността ми.
— Мама! — проплаква сега София. — Искам мама!
— Аз също! — Грубият ми отговор я кара да млъкне и за секунда просто се взираме един в друг, докато не осъзнавам, че съм се разплакал. Отпускам глава и избърсвам бузи с раменете си. Мина, Мина, Мина…
След атаките от 11 септември всички бяха изплашени. Всеки път, в който Мина се качеше на самолет, имах чувството, че задържам дъха си, докато не кацнеше благополучно. Помолих я да си потърси работа в друга сфера на тази индустрия.
— Обичам работата си.
— А аз обичам теб. И ми се иска да знам, че ще се прибереш жива и здрава у дома.
Все още съм жива и здрава, пишеше ми тя, в мига в който кацнеха. Постепенно се успокоихме, а годините ни донесоха фалшива увереност и докато не се появи София, въобще не се замислях за рисковете. От 11 септември насам нямаше други отвличания на самолети, затова целият свят повярва, че с тези неща е приключено. Ала всички грешаха.
Случи се отново.
София дърпа ръкавите на халата си над ръцете си и избърсва сълзите ми. Шепти ми, сякаш се страхува да чуе собствените си думи.
— Самолетът на мама разбил ли се е?
Поемам си дълбоко въздух.
— Не, миличка, не се е разбил. — Новините се въртят през двайсет минути и всеки път се подготвям за най-лошото, но чувам все едно и също. Комуникациите не работят… Не се е отклонил от курса… Не разполагаме с нова информация… Говорителят на групата „Активисти за климата“ отрече всякаква връзка с отвличането на самолета. Нашата цел е пасивна съпротива и гражданско неподчинение, каза той. Ние не извършваме и не окуражаваме подобни жестоки престъпни актове. Не чувам никакъв звук от страна на Бека и си я представям наведена над приложението за проследяване в очакване самолетът да се отклони от курса си. Страхът в гласа ѝ не ме успокои, а точно обратното. Изплашеният престъпник е опасен престъпник. Непредвидим.