— Мама добре ли е? — София се свива до мен, а лицето ѝ е толкова близо до моето, че усещам дъха ѝ върху кожата си. В гърлото ми се образува буца, а носът ми потича от напиращите сълзи. Не знам какво да правя и дали да ѝ кажа.
Мина щеше да знае как да реагира.
Залива ме бурна вълна на любов, която ме блъска силно и кара сърцето ми да се свие, когато си спомням споровете, тежките думи и горчивината във връзката ни, която опропастих с лъжите си.
— Тате? — София докосва главата ми. Усещам страха в гласа ѝ, но не мога да ѝ отговоря, защото се опитвам да си поема въздух и да намеря себе си под тежестта на един плачещ като бебе мъж. Защо позволих това да се случи? Нямаше да си имам работа с лихвари, ако не бях задлъжнял. Катя нямаше да бъде заплашена, лъжите нямаше да разделят двама ни с Мина и на вратата на къщата ни нямаше да се появява бияч, който не пести юмруците си. Бека нямаше да може да ме упои — щеше да се провали още преди да е започнала — и двамата със София нямаше да се намираме в това безизходно положение в мазето. Всичко това е по моя вина. Бека завъртя ключа, но месеци наред аз се заключвах сам.
— Тате, изплашена съм.
Трябва да се взема в ръце.
Постепенно успявам да успокоя дишането си. Размърдвам всеки мускул, схванат от студа и липсата на движение. Почти нямам чувствителност в пръстите си.
— И съм гладна.
— Аз също. — Гласът ми ме предава, затова се прокашлям и повтарям казаното в опит да се убедя — както и София, — че все още се държа. Оглеждам мазето, сякаш храната ще се появи по магически начин в мрака, към който съм привикнал. — Отново ще повикаме Бека, става ли?
Долната устна на София потреперва.
— Тя е единствената, която може да ни донесе нещо за ядене. Няма да ѝ позволя да те нарани, чу ли?
Приемам мълчанието ѝ за съгласие и започвам да викам с пълно гърло:
— Бека! Бека! Бека! — Млъквам. Май чух движение, но не съм сигурен. — Бека? Нуждаем се от храна! Вода!
Ослушваме се. Отгоре се разнасят стъпки и една сянка затъмнява процеждащата се под вратата светлина. Радиото спира изведнъж.
— София се нуждае от храна и вода.
Няма отговор. Поне сянката още е там. Опитвам отново:
— Донеси ѝ малко вода… Моля те, Бека.
— Няма да отворя вратата. Ще се опитате да избягате. — Усещам напрежение в гласа ѝ, което прилича на стрес. Вероятно защото не знае какво да направи? Или защото е наясно, че вече е стигнала прекалено далеч? Искам да е спокойна. Ако е спокойна, ще успея да я убедя да ни пусне.
— Не мога да се движа… как ще избягаме? — Дърпам ръце и белезниците издрънчават в металната тръба зад гърба ми.
— Ще опиташ нещо.
— Моля те, Бека. Донеси храна и вода на София. — Поглеждам дъщеря си. — Давай — прошепвам ѝ, — опитай ти.
— Моля те, Бека, много съм гладна.
Сянката се отмества от вратата. За момент си помислям, че си е тръгнала, но след малко чувам шум в кухнята — отваряне на бюфета, на чекмеджето с приборите, на хладилника. Радиото отново е включено — хващаме края на Last Christmas, преди да започне мелодия, подходяща за самотници в този специален момент от годината.
Време е бързо да измисля нещо. Това може да е единственият ни шанс.
— София, ще се измъкнем оттук. — Тя ме поглежда, за да разбере дали ще спазя обещанието си, а аз се чудя какво мога да я накарам да направи. — Колко бързо можеш да бягаш?
— Много, много бързо. Аз съм най-бързата в училище.
— А можеш ли да стоиш супернеподвижно?
В отговор на въпроса ми дъщеря ми сяда на пода със скръстени ръце и стиснати устни, както прави, когато госпожата в училище проверява учениците в час.
Усмихвам се.
— Впечатляващо. Искаш ли да поиграем на една игра? Първо ще бъдеш супернеподвижна, след което ще бягаш с всички сили.
Вратата на мазето се отваря навътре, към стълбището. Ако София се скрие до стената зад нея, Бека няма да я види.
— Свали си халата и го остави ето там. — Кимам към най-тъмното кътче на мазето. — Ще се преструваме, че лежиш на пода.
Дъщеря ми се подчинява, а зъбите ѝ започват да тракат от студа, докато постила халата. Не го слага перфектно, но очите на Бека ще привикват с мрака, а и е нужно да направи само няколко крачки…
— Ще ѝ кажа, че ти е зле — обяснявам на София. — Ще я накарам да ти помогне. Когато тръгне да слиза по стълбите, ще побегнеш към кухнята и ще излезеш от къщата, чуваш ли? Няма да спираш заради нищо, разбираш ли ме?