— А ти?
— Ще се наложи да го направиш сама, миличка. — Поглеждам я в очите. — Можеш да се справиш, знам го.
Светлината под вратата потрепва. Бека се движи из кухнята. Не разполагаме с много време.
— Скрий се зад вратата, миличка. Стой неподвижно като мишле.
София се промъква, качва се по стълбите и заема позиция на стената. Светлината е прекалено слаба, за да видя лицето ѝ, но знам, че ме гледа, и ми се иска да мога да я окуража с вдигнати палци, вместо с усмивка, която няма да разбере. Горе се затръшва врата.
— Готова ли си? — питам я.
— Да.
Прекалено късно осъзнавам, че казах на София да бяга, но не и къде да бяга. Мо няма да отвори по това време на нощта, а до нея има къща за гости, която рядко се използва. Следващата най-близка е в квартала от другата страна на парка. Дори дъщеря ми да успее да прекоси парка, на чий звънец да звънне? Приятелката ѝ Холи живее някъде в този квартал, но дори на мен ми е трудно да намеря дома ѝ в онзи лабиринт от улици. Ами ако се изгуби?
Ами ако Бека я догони?
Смятам да рискувам и да прошепна още нещо на София, но съм прекъснат от стъргане и звучно тупване. Поглеждам вратата, но не виждам сянка или някакво раздвижване на ивицата светлина, която се процежда под нея. Изведнъж усещам студено течение над главата си. Бека е излязла от къщата и е отишла до стария улей за въглища. Бетонният му капак, който е около шейсет квадратни сантиметра, е скрит от тревата в предната част на къщата. Той се подава наполовина от стената на мазето, но самият наклон на улея прави невъзможно да виждам навън. Усещам обаче студа, който ме кара да си представя какво ѝ е сега на Мина — при нея положението е точно обратното, тя се пържи в онзи ад.
Нещо пада от тавана, удря се в рамото ми и отскача на пода. Чувам влаченето на бетонния капак, който отново е върнат в отвора на улея, и въздухът се променя, сякаш е бил затворен прозорец.
Застивам за момент и чувам как Бека побягва обратно към къщата. Входната врата се затваря, а мен ме залива отчаяние. Това беше единственият ни шанс да избягаме, но детегледачката се погрижи да не се възползваме от него. Викам София обратно при мен.
— Трябва да съм готова, когато Бека отвори вратата.
— Тя няма да го направи, миличка.
Отскочилият от рамото ми пакет е в найлонова торбичка, чиито дръжки са завързани на възел. София не може да го развърже. Вместо това къса найлона, изважда бутилка с вода и два увити във фолио сандвичи и ми подава единия.
— Трябва да ме храниш.
— Като бебе?
— Опасявам се, че да.
София се заема със своя сандвич и подава другия към отворената ми уста. Той е с нарязано набързо сирене, без масло върху хляба и първата хапка засяда на гърлото ми. За момент ме обзема паника, че ще се задуша, но хапката преминава надолу по хранопровода ми и дишането ми се възстановява. Дъщеря ми ме имитира и преглъща преувеличено, преди да отхапе отново от сандвича си.
— По-добре ли си?
София само кима, защото устата ѝ е пълна. Среднощният радиоводещ съобщава с успокоителен глас, че разполагат с още новини за самолета и карам дъщеря ми да застине, като ѝ кимам към радиото.
Тази нощ министър-председателят свика спешна среща, след като беше потвърдено, че е отвлечен самолет „Боинг 777“ от климатични активисти. Смята се, че повече от 350 души са държани за заложници на борда на полет 79, първият директен полет от Лондон до Сидни. Похитителите са заявили, че ще останат във въздуха, докато горивото не свърши, ако правителството не изпълни условията им въглеродните емисии да бъдат сведени до нула до 2030 година и да се налагат глоби на авиокомпаниите, които откажат да използват енергия от възобновяеми източници. Преди няколко минути министър-председателят даде изявление…
— Тате, това е самолетът на мама.
Прехвърляме се на репортер на място, заобиколен от тълпа — щракат фотоапарати, говорят журналисти. Чуваме студената нощ. Представям си министър-председателя на добре осветената Даунинг Стрийт.
Просто кажи „да“, приканвам го мълчаливо аз. Каквото и да поискат, просто се съгласи с него. Не е нужно да спази обещанието си, нали? Тези хора са престъпници. Терористи. Просто кажи „да“. Дърпам металните гривни около китките си. Ядосвам се, че съм обикновен наблюдател в собствената си криза. След всяка новина по радиото се чувствам още по-безпомощен.
— Желая да изразя съчувствието си към семействата на всички пасажери и екипажа на полет 79. Служители на компанията „Уърлд Еърлайнс“ се свързват с всички роднини, за да се уверят, че новините са предадени възможно най-скоро.
Мобилният ми телефон е горе и батерията му вече беше почти изтощена, когато взех София от училище. Дали са се опитали да ми се обадят? Възможно е да не съм посочен сред роднините на Мина. Представям си я как се обажда в „Човешки ресурси“ и им дава номера на приятелка, на баща си… Поради наскорошната ми раздяла със съпруга ми, моля да обновите личните ми данни. Залива ме гняв, но не се сърдя на Мина, а на себе си. Бракът ми се срути около мен, а можех да го спася. Тогава не бях на хиляди километри, не слушах за случилото се по радиото и не бях закопчан с белезници за метална тръба на два метра под земята. Бях точно до Мина — втори пилот, а не пасажер — и не направих нищо.