Нигер беше отдаден, но Ганг започваше да ме притеснява. Той беше млад — на двайсет и няколко години — и макар да бе завършил психология, работеше като лекар. Преценката му за нещата често беше изкривена. Ганг най-накрая беше заел позиция — пазеше входа между икономична класа и бара — и целият се тресеше от нерви. Очевидно обмисляше дали да не ни зареже, така че се налагаше да го държа под око.
Огледах самолета, преброих екипажа и сравних отново позициите с имена и имената с лица. Пасажерите в икономична класа бяха по-послушни. Зачудих се дали онези в бизнес класа не се смятаха за нещо повече от другите и затова не се държаха по-предизвикателно. Вероятно мислех прекалено много. Може би по-гъсто разположените седалки в икономична класа спомагаха за тази ситуация със заложници.
Няколко от пасажерите се бяха навели над мобилните си телефони и вероятно все още чакаха безжичният интернет да бъде възстановен, както им беше обещано в началото на полета. Отчаяно натискаха бутоните им и дори ги вдигаха нависоко, сякаш така щяха да си осигурят сигнал.
Комуникациите бяха основна част от операцията, разбира се. Реших, че няма нужда да хакваме радиото в пилотската кабина. Яндзъ беше сигурен, че е възможно, и искаше да опитаме, но смятах, че това е ненужен риск. След като бъдеше даден ход на отвличането, от контрол на въздушния трафик щяха да останат безпомощни, а и съществуваше голяма вероятност намесата на Яндзъ да бъде забелязана по-рано и властите да бъдат уведомени.
Много по-важно беше да спрем безжичния интернет в пътническата кабина. Ролята на Мина беше от изключителна важност за успеха на нашата мисия и разчитахме изцяло на невъзможността ѝ да комуникира с Адам. Това я побърка, разбира се, но точно такава беше целта.
А и — както се оказа — по-добре че не знаеше.
Трийсет и шест
4 часа до Сидни
Мина
Докато с Ческа пълним кани с вода в кухнята, поглеждам към вратата на пилотската кабина. Какво става там? По нищо не личи, че вече не сме в ръцете на опитен пилот. Вероятно мъжът, когото наричат Амазонка, наистина знае какво прави или просто все още сме на автопилот.
Жив ли е Майк?
Хващам се за сламки, така е, но ако е жив — в безсъзнание и завързан, но жив, — трябва да постъпя правилно, дължа му го. Налага се да намеря начин да оправя нещата. Не виждам Мисури, но русата жена — Замбези — ме наблюдава — мен, Ческа и пасажерите в кабината. Едва ли е по-висока от метър и шейсет и пет и е слаба, но стойката ѝ е на боксьор и на лицето ѝ не личи никакво притеснение. Даже леко се усмихва, все едно казва: Елате ми, покажете ми какво можете.
Дългокракият мъж от място 2D става и се протяга, все едно е тръгнал на разходка, а не отвлича самолет. Той отива в кухнята и се обляга на вратата на пилотската кабина. Оглежда се наоколо и кима на русата жена.
— Яндзъ. — Ъгълчетата на устата му потрепват. — Жена.
— Не думай.
Отговорът е груб и ме кара да изгледам Ческа в опит да намеря смисъл в разговора им, но и тя изглежда объркана като мен. Оглеждам високия мъж за експлозиви. Облечен е в тениска. Не се виждат кабели и издутини около гърдите му. Той забелязва, че го гледам, и повдига въпросително вежда. Извръщам се, преди да види отвращението на лицето ми.
— Без стъкло. — Замбези посочва подноса с чаши, които Ческа пълни с вода. Пилотката безмълвно ги прибира в шкафа и изважда пакет с хартиени. Отварям шкафчетата преднамерено бавно и вадя бутилки с вода и пакети със солети, докато наум проверявам всеки сантиметър от кухнята в опит да намеря нещо, което можем да използваме като оръжие. Храна и напитки, микровълнова, кафемашина, хладилни шкафове… нищо подходящо.
Ако можех да счупя някое стъкло, щях да скрия парче от него, но как да го направя, след като ни наблюдават? В шкафа има чаши за портвайн — те са тесни и ще се счупят лесно и безшумно. Дали ще е прекалено очевидно, ако пъхна една от тях в джоба на сакото си? Бъркам в него, за да извадя памучните ръкавици, които Диндар иска да носим, докато сервираме храна.
— Размърдайте се.
Пръстите ми все още лепнат от кръвта на Кармел. Те докосват бележката, която намерих при флапджака на София. Искам да я извадя, но не мога да понеса мисълта, че похитителите ще ми я вземат и ще ми отнемат тази крехка връзка между мен и дъщеря ми.