Мисури повтаря нареждането си към един мъж, който се намира в другия край на кабината.
— Нигер, заеми се с пътеката.
Ганг. Нигер.
Това са реки, най-накрая осъзнавам аз. Мисури е водачката им. Тя е в бара заедно с русата Замбези и дългокракия Яндзъ. Ганг е младият мъж, чийто крак е на сантиметри от коленете ми. Среден на ръст и слаб, той има меката и бледа кожа на човек, който не познава физическото натоварване. Носи сиви очила с телени рамки, а черната му коса е щръкнала, все едно току-що е прокарал пръсти през нея. Постоянно пристъпва от крак на крак, а ръцете му опипват джобовете, копчетата и яката му. Чеше се по врата, дъвче устни, хвърля погледи по пътеката и към двамата в задната част на кабината. Вероятно усеща погледа ми върху него, защото навежда глава. Усмихвам му се. Ганг се изчервява, извръща се и продължава нервно да се опипва. В другия край на пътеката е мъжът, когото Мисури нарече Нигер. Само го зърнах, преди да ни накарат да седнем на пода.
Обръщам се и прошепвам на останалите:
— Преброих шестима от тях, включително онзи, който пилотира самолета.
— Според теб има ли още? — пита Дерек. Той изглежда по-млад, отколкото го мислех, но косата му е преждевременно оредяла и челото му е осеяно с бръчки.
— Всички останали са с ръце на главите си. — Роуън се повдига лекичко и оглежда пътеката. Пасажерите са седнали — на местата си или на пода — и наоколо цари зловеща тишина. Той поглежда похитителите и потръпва. — Само като се замисля, че са седели до нас през цялото време, а не сме разбрали…
— Някои от нас са знаели… — Алис Даванти ме поглежда, но никой не поема щафетата от нея. Поглеждам отново към аварийния люк. Тъй като не разполагаме с елемента на изненадата, трябва да измислим план.
Скоро след терористичната атака от 11 септември, „Уърлд Еърлайнс“ ни прати на обучение, което да ни осигури необходимите умения при отвличане на самолет. То беше проведено от бивш пилот и експерт по бойни изкуства в хангар на частно летище в Глостършър, като за целта бе използвана предната половина на изваден от експлоатация „Боинг 747“. Цяла сутрин мръзнахме на пластмасови столове до самолета, докато инструкторът ни обясняваше популярна психология и умения за водене на преговори. След обяда бяхме разделени на две групи — екипаж и пасажери — и представени на екип от актьори, които щяха да играят ролите на другите пасажери и терористите. Единият от мъжете беше от „Холиоукс“, а едната от жените участваше в миналогодишната реклама на „Джон Люис“.
— Сценарият, който ще преживеете, се доближава изключително много до реална ситуация — обясни ни инструкторът. — Няма да бъдете наранени, но преживяването може да ви се стори обезпокоително. Ако желаете да спрем, просто надуйте свирката си и ще прекратим демонстрацията. — Разменихме си нервни усмивки и тайничко се замолихме да не сме тези, които ще сложат край на забавата.
Смятах, че ще се почувстваме глупаво, че ще се смутим. Предполагах, че актьорската игра ще е преувеличена, а репликите превзети, и може би в началото наистина беше така. Онези от нас, които бяха влезли в ролите на екипажа, се качиха първи на борда на самолета, поздравиха пасажерите и провериха бордовите им карти, които изглеждаха като истински за по-голяма автентичност на демонстрацията. Проведохме инструкциите за безопасност, седнахме на седалките си и „отлетяхме“. В самолета се чуваха звукови ефекти и се усещаше лека вибрация.
Лампичката за коланите изгасна и в следващия момент вече сервирахме фалшиви напитки. Разговорите наоколо създаваха усещането, че сме в реална обстановка, и всички се шокирахме, когато чухме гърмеж и писък. Вдигнах поглед и видях мъж с балаклава на лицето и оръжие в ръка. Втори мъж беше опрял нож в гърлото на някаква жена, като я влачеше към пилотската кабина, а трети хвърли нещо на пътеката пред мен. Изпищях и приклекнах зад количката, която бутах, докато облак дим се издигаше над седалките. Последваха още викове и писъци и в нито един момент не си казах: Всичко това е инсценирано.
Сега ми се иска да мога да надуя свирката си.
Плачът на Лаклан се е усилил и някакъв мъж отзад, който е приклекнал като нас на пътеката, крещи: Някой да накара това шибано бебе да млъкне!
— Ти млъкни! — сопва му се в отговор Пол Талбът.
— Пищи от часове — много е несъобразително. — Това е Дъг, който е поизтрезнял, но все още говори на висок тон. Годеницата му се е облегнала на него и го моли да запази мълчание и да не привлича внимание върху себе си.