— Несъобразително? Всички ще умрем, а ти говориш за съобразителност? — Пол се разсмива, без да му е особено забавно.
— Не мога повече. — Дъг става и се оглежда като обезумял наоколо, като човек, който би скочил, стига да намери врата, през която да го направи.
— Ръцете на главата! — извиква му похитителят в другия край на пътеката, но той не се подчинява. Джини го дърпа към себе си.
— Скъпи, седни долу! Това е единственият начин да оцелеем.
— Да оцелеем? Няма да оцелеем. Ще умрем, Джини.
Хората около нас хлипат и истерията се разпространява в цялата кабина. Онези, които не плачат, наблюдават Дъг и Джини. Замислям се дали това не е нашият шанс да минем покрай Мисури и да влезем в пилотската кабина, но когато вдигам поглед, я виждам, че държи позицията си и въобще не се е разсеяла от това лирично отклонение.
— Не. — Джини повдига брадичка твърдо решена да остане позитивна. — Няма да умрем. Ще отидем в Сидни, ще се оженим и…
— Не мога да се оженя за теб.
Настъпва ужасна тишина и — въпреки всичко, което се случва — сърцето ми се свива, когато виждам унилата физиономия на Джини.
— Какво искаш да кажеш?
Дъг навежда глава.
— Малко се поувлякох… всичко се случи много бързо, а ти беше развълнувана и… Не исках да те наранявам, но…
Той млъква и годеницата му пита с твърд тон:
— Какво?
— Вече съм женен. — Дъг звучи като човек, който ще се разплаче всеки момент, но не печели съчувствието на хората около него.
— Копеле — казва някой, който е няколко реда по-назад.
— Като се заговорихме за точния момент… — измърморва Дерек Треспас. Джини избухва в сълзи и жената до нея я прегръща. Очаквам някой от похитителите да ѝ изкрещи да си сложи ръцете на главата, но или не им пука, или не са я забелязали.
Поглеждам похитителя, който пази предната част на нашата пътека. Той изглежда също толкова потресен от откровението на Дъг, колкото Джини, и се питам дали това го кара да се замисли, че сме хора, а не просто заложници. Съумявам да му се усмихна.
— Как се казваш?
— Ганг.
— Как е истинското ти име?
— Няма нужда да го знаеш.
— Аз съм Мина. Съкратено е от Амина, но всички винаги са ме наричали Мина. — Поне това си спомням от обучението: Използвайте името си, колкото се може повече. Разкажете им подробности от живота си, накарайте ги да ви приемат като личности. Опитвам се да задържа погледа на Ганг, но очите му се извръщат. — Ще ни кажеш ли какво се случва?
Той поглежда към съседната пътека. Прекалено ниско на пода съм, за да видя към кого гледа, но е ясно, че Ганг не се чувства в свои води.
— Ако сътрудничите, няма да бъдете наранени. — Усещам лек акцент като на човек, който е живял във втората си страна много по-дълго, отколкото в родината си.
— Откъде си?
— Това също не е нужно да го знаеш.
— Как е възможно да не сте се срещали един с друг преди? — Въпросът ми е посрещнат от мълчание, но това не ме отказва. — Тя обаче те познава, нали? Мисури? Това не ми се струва честно. Тя те познава, но на теб не ти е позволена да…
— Тя знае позициите ни, това е всичко — измърморва той и се уверява, че Мисури не го е чула. — Тя знае имената ни, благодарение на местата, на които стоим.
— Разбирам. Значи се познавате само от онлайн чатовете, нали?
Ческа пристъпва напред в пролуката вдясно от мен.
— Не е прекалено късно да отстъпиш, да знаеш — казва бързо тя. Прекалено рано е, мисля си аз и се обръщам към нея в опит да ѝ подскажа с очи, че трябва да млъкне, че определено ще постигна нещо. — Можеш да ни помогнеш, ако се колебаеш. Сигурна съм, че полицията ще…
— Млъкни! — Ганг вдига стиснатия си юмрук и го стоварва бързо към Ческа, като спира на косъм от лицето ѝ.
Прекалено рано е.
— Приеми това като предупреждение.
Ческа се отдръпва, а другите се струпват около нея. Не откъсвам поглед от лицето на Ганг и безпокойството, което се изписа на него не когато Ческа заговори, а когато вдигна юмрук срещу нея. Той спря не защото искаше само да я предупреди, а защото не можеше да продължи. Той не иска да ни нарани.
Прекалено близо сме до Ганг, за да говорим за него. Правя знак на Ческа и на останалите, че трябва да си осигурим малко пространство. Дерек се изправя на колене и се протяга, без да маха ръце от главата си. Когато отново сяда, вече е цял ред зад първоначалното си място. Алис изчаква Ганг да извърне поглед — прави го на всеки няколко секунди, сякаш търси отговори из кабината — и бързо се намества на освободеното от Дерек място. Постепенно всички се изместваме назад. Ганг или не забелязва това, или е доволен, че се отдалечаваме от него.