На третия ред до мен седи бременна жена, която плаче.
— Добре ли сте? — питам, въпреки че очевидно не е. Никой от нас не е добре.
— Съпругът ми не искаше да летя, но той ще работи на Коледа, а и бебето няма да се роди през следващите шест седмици, така че си казах, че ще е чудесно да се прибера у дома, където мама ще се грижи за мен, нали се сещате? А сега…
Тя не довършва. Няма нужда. Питам се дали съпругът ѝ знае — дали някое от семействата ни е научило за случилото се. Освен ако пилотът на Мисури не е достатъчно добър, че да поддържа комуникацията с контрол на въздушния трафик, ще е нужен поне половин час, за да забележи някой, че сме прекъснали връзката. Може би по новините вече са съобщили за положението ни. Представям си Адам в дневната пред телевизора, който гледа журналистите на летището и морето от туристи, които ще изглеждат не на място на фона на тази новина.
— Съжалявам.
— Вината не е ваша. Тяхна е. — Бременната жена поглежда към бара, където Мисури разговаря с другите похитители. — Тези хора са луди. Климатични активисти, за бога! От всички други глупави каузи…
— Няма никакви климатични промени, да знаете. — Мъжът на съседното място се навежда напред. — Опровергаха го. Това е просто естествен цикъл — след сто години пак ще се оплакват, че сме се насочили към ледена епоха.
— Да не сме в курс по дебати? Това тук е истинско!
— Опитайте се да се успокоите — казва мъжът. — Повишеното кръвно налягане не е полезно за бебето.
Бременната жена се опулва насреща му.
— Колко пъти сте били бременен?
— Е, очевидно нито веднъж, но…
— Тогава млъквайте. — Тя става и тръгва по пътеката. Аз също се изправям малко, когато отива при Ганг, и се чудя дали това ще ни помогне, или ще влоши положението ни.
— Трябва да пишкам.
— Ще се наложи да стискаш. Сядай.
— Трикилограмово бебе притиска пикочния ми мехур — не е много лесно да стискам.
Ганг почервенява, но влиза в бара, като не откъсва поглед от бременната жена, и измърморва нещо на Мисури. Тя завърта очи, отива при жената, сграбчва я за ръкава и я води в тоалетната. Застава на прага на вратата ѝ. Един от мъжете на предния ред се обръща, за да ѝ осигури някакво лично пространство.
Аз също се обръщам, защото това ни дава малко време за разговори.
— Трябва да направим нещо.
— Какво? — пита Роуън.
— Да си проправим път.
— Какво? — Дерек се разсмива. — Петима от нас срещу шестима терористи, като поне един от тях има експлозиви? Само бог знае дали няма и други на борда!
— Дерек е прав. — Алис ме поглежда извинително. — Дори да минем покрай Мисури и останалите, какво ще постигнем с това? Вратата на пилотската кабина е заключена, нали?
— Разполагаме с код за спешни случаи — казва Ческа. — Той преодолява другите.
Всички поглеждаме към пилотската кабина. Изправям се на колене, за да получа по-добра гледка. Делят ни три метра от Ганг, а зад него са барът и Мисури, която инспектира екипа си. Разстоянието между тях и вратата на пилотската кабина е колкото дължината на тенис корт. Колко далеч ще стигнем, преди Мисури да натисне бутона?
Ганг отново поглежда към похитителя в другия край на кабината. Проследявам погледа му. Ставам съвсем бавно, за да мога да виждам централните места, като стоя близо до бременната жена. Ръцете ме болят, затова сплитам пръсти на главата си, за да облекча малко напрежението.
— Знаеш ли кода? — пита Роуън.
— Разбира се — отговаря Ческа. — Само не знам как ще се доближим достатъчно близо, без тя да детонира бомбата.
— Сядай! — изкрещява Ганг. Подчинявам се, но вече видях мъжа, когото Мисури нарече Нигер. И го разпознах. Разпознах торбестите военни панталони с тежките ботуши и стегнатата тениска, опъната на бицепсите му. Напълно съм сигурна, че знам нещо за него, което не е известно на Мисури.
Сега само трябва да измисля как това може да ни помогне.
Трийсет и седем
3:00 часът
Адам
Какво ще кажеш да изпечем нещо, когато всичко това приключи? — Говоря с пълна уста, но обноските не са важни, когато се опитваш да разсееш петгодишната си дъщеря, с която сте затворени в мазе и оставени на милостта на една изключително нестабилна психически маниачка.
След като Бека затвори капака на улея за въглища, я чух да се връща на бегом в къщата и да затръшва вратата като тийнейджърка, за каквато се представяше. Сега се разхожда горе, а мен ме обзема безпокойство при мисълта какво смята да прави.
— Татковците не пекат. — Думите на дъщеря ми са неясни, все едно всеки момент ще се разплаче, и се питам дали не казах нещо нередно — дали не ѝ напомних за Мина.