— Много татковци пекат. Аз също искам да опитам. Но няма да печем глухарчета… гадни са. Глупава Бека. Кой иска да яде трева? — Колкото повече се опитвам да накарам София да се разсмее, толкова по-мълчалива става. Тя слага ръце на лицето си.
— Тате! — прошепва едва дъщеря ми, а думата е задавена от емоции.
— Скоро ще видим мама, тиквичке, обещавам ти. — Собственият ми глас ме предава при тази лъжа. Сигурно е възможно, няма спор, сигурно има шанс да се измъкне жива от онзи самолет. Не мога да понеса мисълта да я изгубя.
— Та… — Пръстите на София потрепват на гърлото ѝ и изведнъж осъзнавам, че гласът ѝ не е изпълнен с емоции, а с паника. Очите ѝ се ококорват, тя поклаща глава и устните ѝ се подуват, сякаш е ужилена от пчела. Слончо пада на пода до нея.
— Какво имаше в сандвича ти?
Питам я отново, защото е застинала, а ужасеният ѝ поглед не се откъсва от мен.
— София, какво имаше в сандвича ти? Дай да го опитам… веднага! — Дърпам белезниците си, все едно мога да ги отключа по магически начин.
Дъщеря ми взема коричката, която е оставила на пода, и едва я докосва до устните ми.
Фъстъчено масло.
— Дори не бива да държим такова у дома — каза Мина, когато се върнахме от лекарката с тригодишната София, която нямаше никаква представа за получената фатална диагноза.
— Алергията ѝ не е чак толкова лоша. — Имало хора, обясни ни лекарката, които не можели да стоят на метри от ядките и устните им се подували в мига в който някой отворел пакетче с фъстъци в кръчмата.
— Ами ако се докопа до него? Тя е твърде малка, за да разбере какво може да си маже на филийка и какво не.
— Ще го държа отгоре на хладилника — дори няма да го види. — Фъстъченото масло е една от любимите ми забранени храни. Ям го с лъжицата, преди да отида да бягам, или го мажа на филийка в неделя сутринта.
Откакто знаем, че е алергична, София получи само една алергична реакция, когато един безразсъден родител ѝ даде бисквита, без да попита Мина преди това.
— Беше ужасно — разказа ми после съпругата ми и поклати глава, все едно някаква муха беше хваната в капан в нея. — Използвах автоинжектора и изведнъж си казах: Ами ако не проработи? Смятаме, че тези неща трябва да сработват, но не е изключено да попаднем на дефектен, нали? На непроверен? На неработещ?
— Нашият работи — напомних ѝ аз, защото все още беше притеснена, макар че София вече дрънчеше с тенджерите на детската си кухня, забравила за премеждията си през деня.
— Да, но…
Прегърнах я, за да я успокоя.
— Сработил е.
София се научи, че не бива да взема храна от други хора, а само от нас. Свикна да си носи обяд от вкъщи по време на екскурзиите и да пита дали в тортата има ядки, когато отиде на нечий рожден ден. Успокоихме се. Твърде много. Бурканът с фъстъчено масло остана на хладилника, където дъщеря ни нямаше достъп до него.
— Успокой се. Опитай се да дишаш по-бавно.
София едва си поема въздух. Гърдите ѝ ще се стегнат, все едно някой е седнал отгоре им, а гърлото ѝ ще се подуе и всяко вдишване ще представлява огромна трудност за нея. Тя движи устни, но от тях не излиза никакъв звук. Клепачите ѝ вече са се подули и очите ѝ са се превърнали в тънки резки.
— Бека! — извиквам много по-силно отпреди малко. Заставам на колене, сякаш по този начин викът ми ще стигне по-далеч, и започвам да удрям белезниците в металната тръба. — Помощ!
Анафилактичният шок може да доведе до смърт след няколко минути или след няколко часа. Първия път, в който София получи такъв, веднага я заведохме на лекарка, която ни прие по спешност, извади автоинжектор и набра 999 в същото време. В болницата ни дадоха личен автоинжектор.
— Какво ще стане, ако не получи адреналин? До какво ще доведе реакцията?
— Няма как да се прецени. Нека не научаваме по трудния начин. — Лекарката беше млада и внимателна, а в погледа ѝ се четеше съчувствие. — По-добре се снабдете с резервен автоинжектор.
Разполагаме с общо четири. Един в раницата на София, един в дамската чанта на Мина, един в колата ми и един в кухненското чекмедже, заедно с резервните ключове, батерии и тригодишни играчки от „Хепи мил“ на „Макдоналдс“.
— Помощ!
Радиото в кухнята спира по средата на Fairy Tale of New York.
Не изчаквам Бека да отговори.
— Нуждая се от автоинжектора на София. Дала си ѝ ядки, глупава… глупава…
— Дадох ядките на теб! Нямаше достатъчно сирене, така че…
— Бързо! Няма време… Тя може да умре, Бека! — Съжалявам за думите си в мига, в който виждам лицето на дъщеря ми — подуто, паникьосано и борещо се за малкото въздух, който успява да поеме. — Не е истина, миличка — добавям тихичко. — Просто го казах, защото наистина се нуждаем от автоинжектора ти.