Отгоре се разнася шум. Дрънчат ключове. Представям си как Бека изсипва съдържанието на кухненското чекмедже на пода. Дърпам белезниците си. Страхът и раздразнението осигуряват допълнителна сила в схванатите ми ръце. Какво ще направя, ако София спре да диша? Ако сърцето ѝ спре да бие?
— Побързай!
— Не го намирам!
Сигурно Мина го е преместила. Разгневявам се, че не ме е предупредила, че не сме поговорили за това, че не ми е казала мислех си, че ще е по-добре да е в коридора, в банята, в бюфета.
— Провери в раницата на София — провиквам се аз. Бека издава звук, който е нещо средно между хлип и писък.
— Той не е в раницата ѝ, а на самолета. Взех го снощи, докато я гледах. Наредиха ми да го оставя на пейка в парка, откъдето ще го приберат.
— Какво си… — Няма време за въпроси. — В колата ми! — София издава сподавен звук, който може да е тате, и инстинктивно дърпам белезниците си в опит да я прегърна. — В жабката! — Гърлото ми е прегракнало от викане, но чувам Бека да побягва навън, чувам пиукането на централното заключване и отварянето на една от вратите.
— Всичко ще е наред, всичко ще се оправи, миличка.
Отново се разнасят стъпки, бетонният капак на улея за въглищата е отместен и автоинжекторът изтраква, когато пада долу в мазето.
— Вземи го, тиквичке. Махни му капачката. Точно така. А сега се инжектирай в бедрото.
София ме поглежда, а сълзите ѝ текат по подутото ѝ лице.
— Хайде, миличка, аз не мога да го направя. Виждаш ли Екшън Мен на пижамата си? Ето там. Точно над коляното ти — по-високо, по-високо, точно там. Забий автоинжектора, след което го задръж, докато не ти кажа да го махнеш.
Знаех, че дъщеря ми е смела — тя не плаче, когато си обели коляното, нито пък когато се събуди вечер с треска, безстрашна е на детската площадка, виси с главата надолу и постоянно бяга към голямата пързалка, — ала не знаех точно колко е смела, преди да я видя как вдига ръка, стиснала в юмрук автоинжектора, и как го забива в собственото си бедро. Потискам хлипа си и оглеждам лицето ѝ, за да се уверя, че ще се оправи. То още е подуто, а София се бори за всяка глътка въздух. Тя стиска силно автоинжектора и не мога да видя дали го е направила правилно; не знам дали е сработил и дали иглата е на точното място.
Нямам представа дали това е достатъчно, за да я спаси.
Трийсет и осем
3 часа до Сидни
Мина
Докосвам с върховете на пръстите си бележката в джоба си. Представям си как София е лежала по корем в стаята си, изплезила език, докато пише старателно всяка дума.
За моята мама.
Не за първи път дъщеря ми крие някой десерт за мен — миналия месец, докато разопаковах багажа си в Ню Йорк, намерих парче от бананов кейк, увито в салфетка и прибрано в една от обувките ми, — но за първи път ми праща и бележка. Смятах, че писмата, които оставям на възглавницата ѝ, не ѝ правят никакво впечатление — чудех се дали въобще ги чете, — но явно е научила нещо от тях. Може би най-накрая постигаме напредък.
Затварям очи за секунда и черпя сили от мисълта и от бележката в джоба си. Мърморя си успокоително и насочвам цялата си енергия в думите, които изричам, сякаш отдадеността ми ще помогне да се превърнат в истина. Тя е в безопасност. Ти спази своята част от сделката, за да я предпазиш. Адам няма да позволи да ѝ се случи нищо лошо.
Името на съпруга ми ми носи облекчение и ми напомня за нещата, които обичам в него и ми липсват, откакто се разделихме. Взаимоотношенията ни бяха прекрасни, преди да се появи Катя. Той беше готов да направи всичко за мен и аз за него. Така се държат хората, които се обичат.
Така се държат хората…
Поглеждам празната пътека зад Ганг. Яндзъ е застанал до вратата на пилотската кабина. В главата ми започва да се оформя план. Сигурна съм, че знам нещо за похитителите, което дори на Мисури не е известно, и то може да ни вкара в пилотската кабина. Представям си как Ческа сяда на пилотското място и добре познатият ѝ глас се разнася по уредбата, за да каже на екипажа: Пригответе се за кацане. Сърцето ми се изпълва с надежда.
— Имам интернет! — Викът се разнася от другата страна на кабината. Изправям се непохватно, без да се страхувам от похитителите. Желанието ми да говоря с Адам е много по-силно от инстинкта ми за самосъхранение. Виждам една ръка във въздуха, триумфално размахваща мобилен телефон. — Опитвам се да се свържа, откакто излетяхме, и най-накрая установих връзка!