Наоколо настава суматоха — пасажерите бъркат под седалките за саковете си или откопчават коланите си, за да извадят багажите си от багажното отделение над главите си. Разнасят се весели възгласи, когато включват устройствата си и лицата им се осветяват от дисплеите им. Поглеждам похитителите, за да видя как приемат новината. Мисури гледа собствения си дисплей, а веждите ѝ са събрани, докато пише бързо с палци.
— Пуснали са го — казва Роуън.
— Защо?
Той свива рамене.
— Вероятно, за да отправят исканията си? — Двамата поглеждаме към бара. Бременната жена до нас говори със съпруга си чрез ФейсТайм. По лицето му текат сълзи, докато докосва дисплея си.
— Много те обичам — казва той.
— Аз също много те обичам.
Потискам надигащия се хлип и се обръщам, защото не мога да понеса мъчението да съм свидетел на нечие чуждо сбогуване. Шумът в кабината нараства, след като другите също се свързват с близките си. Оставят се съобщения на гласови пощи, разменят се мили думи от обич, молби за прошка. Кажи на децата, че ги обичам, ако не успея да се…
Ческа изпраща съобщение и се опитва да не се разплаче, въпреки че сълзите напират да потекат под привидно спокойната ѝ фасада. Ръката ми потреперва от желание да взема телефона си, който е в чантата ми в предната част на самолета, и се чудя колко дълго мрежата ще издържи на това натоварване.
Майка ми ми се обади в деня преди да почине. Не беше минала цяла година, откакто се отказах от обучението си за пилот и не можех да изтърпя още един разговор на тема защо не опитам пак; не издържах на милите ѝ, но настоятелни въпроси относно онзи ден в самолета. Видях името ѝ на дисплея на телефона си и я оставих да се свърже с гласовата ми поща. Щях да ѝ се обадя по-късно или на сутринта.
Не го направих и никога не си го простих.
В главата ми се изреждат различни спомени. Адам пред олтара — обръща се, за да ме види как вървя към него. Първата ни среща със София. Денят, в който я заведохме у дома. Игрите ни на чудовища от банята. Първият ѝ учебен ден — двамата с Адам я държим за ръка и я люлеем високо във въздуха. Мама не беше жива, за да дойде на сватбата ни, и не видя София и каква майка съм самата аз. Не желая това за дъщеря си. Искам да съм до нея — точно това ѝ обещах, когато я заведохме у дома.
Никога няма да те изоставя. Никога вече няма да си сама.
— Ето.
Оглеждам се. Роуън ми подава телефона си. Посягам към него, макар че възпитанието ми ме кара да откажа:
— Не мога… Сигурно искаш да се обадиш…
— Ти си първа. Звънни на съпруга си. На дъщеря си.
— Благодаря ти. — Преглъщам с усилие.
Мобилният на Адам е изключен, затова затварям и се обаждам на домашния. Представям си го как се буди и се чуди кой се обажда по това време на нощта. Слиза по стълбите и надниква през отворената врата в стаята на София, за да се увери, че не се е събудила.
Свързахте се със семейство Холбрук. Съжаляваме, че ни няма…
Затварям. Натискам бутона за повторно набиране. Къде са? Направих всичко, което похитителите искаха. Направих го за София, за да я предпазя… Къде е тя?
Свързахте се със семейство Холбрук. Съжаляваме, че ни няма, за да приемем обаждането ви, но можете да оставите съобщение. Ще се свържем с вас възможно най-скоро.
— Адам? Вдигни, ако си там. Адам! — Не искам да се разплача, но съм безсилна пред хлипа, който изригва и потапя думите ми. — Самолетът беше отвлечен. Казаха, че ще наранят София, ако не… О, Господи, Адам, ако си там… ако нищо не се е случило, отиди на безопасно място, моля те. Казаха, че ще сме във въздуха, докато не свърши горивото на самолета и… — Говоря толкова бързо, че думите се сливат една с друга. Прекратявам разговора и се ядосвам на себе си, че съм се сринала.
Роуън слага ръка на рамото ми.
— Дишай.
Зад него Алис пише бързо на телефона си.
Вдишвам и издишвам.
— Може ли да се обадя отново?
— Разбира се.
… да оставите съобщение. Ще се свържем с вас възможно най-скоро.
— Адам, ако не се прибера, кажи на София, че я обичам. Кажи ѝ, че е смела, красива, умна и че съм благодарна за всеки един ден с нея. Кажи ѝ, че направих всичко възможно, за да я опазя. Обещах ѝ никога да не я изоставя и искам да знае, че съжалявам. Съжалявам, че не спазих обещанието си. Тя ще постигне много в живота си и макар че няма да ме види повече, ще бъда там и ще се грижа за нея. Много я обичам. И… обичам и теб. — Преглъщам и заговарям по-силно, като всяка следваща дума е по-пламенна от предната: — Няма нужда да ѝ казваш това. Защото се прибирам у дома, Адам. Прибирам се у дома.