Изчаквам малко и си представям гласа си на телефонния секретар в празната кухня. Затварям и си поемам дълбоко въздух. Прибирам се у дома.
— Добре ли си?
Кимам мълчаливо на Роуън. Как мога да съм добре? Как може някой от нас да е добре?
— Какво ще стане, когато свърши горивото? — пита тихичко Дерек. Седнали сме в тесен кръг — аз, Ческа, Роуън и Алис — на пътеката между местата на седналите пасажери. Алис продължава да пише на телефона си. Навсякъде около нас се чуват сбогувания, изпълнени със страх и мъка. Похитителите са шестима, но се питам дали няма и други. Дерек е в още по-неугледен вид от по-рано, ако това въобще е възможно — ризата му е намачкана, а очилата му са леко накривени, сякаш някой ги е бутнал.
Ческа се поколебава, преди да отговори:
— Ще се разбием.
— Имам предвид, какво ще се случи? — настоява журналистът. — Какво е усещането?
Потръпвам.
— Недей. — Алис стиска очи.
— Двигателите ще спрат. В рамките на няколко минути, дори секунди, ще се изключи първо единият, а после и другият. Самолетът ще се превърне в планер.
— Значи няма просто да паднем от небето? — продължава с въпросите Дерек.
Алис отново потръпва. Очите ѝ не се откъсват от дисплея на телефона, а пръстите ѝ се движат толкова бързо, че не мога да ги проследя. Един спомен изплува на повърхността на съзнанието ми и пулсът ми се ускорява. Бученето в ушите ми ме връща обратно в школата за пилоти, в горещата и тясна пилотска кабина на онзи самолет „Чесна 150“. Въздишам, преброявам до десет и забивам нокти в дланите си, докато не се вземам отново в ръце. Ческа продължава да обяснява:
— Съотношението при безмоторно летене на „Боинг 777“ е… Не знам… може би петнайсет към едно? На прелетени петнайсет хиляди метра, ще губим около хиляда във височина.
— Колко високо сме в момента?
— На повече от десет хиляди метра — отговарям тихичко аз. Настъпва тишина, докато всички се опитваме да пресметнем задачата.
— Това не е точна наука — съотношението зависи от атмосферните условия, височината, тежестта… — Ческа млъква.
— Но в крайна сметка ще се разбием — казва Дерек, който говори някак си между другото, все едно не му пука. Все едно, осъзнавам аз, иска да се случи. Поглеждам Роуън и забелязвам, че той вече гледа внимателно журналиста. Дали си мисли същото като мен?
— Самолетът още е на автопилот — обяснява Ческа. — Всеки може да седне на пилотското място и въобще няма да забележите разлика. Приземяването обаче е друга работа. Самолетът трябва да бъде подготвен за приземяване или цопване…
— Цопване?
— Приземяване във вода — отговарям аз, без да откъсвам очи от Дерек.
— … и носът трябва да е нагоре колкото се може по-дълго. Ако преминем в свободно падане… — Ческа рязко млъква и захапва долната си устна. — Е, ще ни е много трудно да си възвърнем управлението.
Настъпва дълго мълчание.
— Хората преживяват самолетни катастрофи, нали? — Алис ме поглежда с надвиснали над телефона пръсти. — Инструкциите за безопасност, които провеждате и които всички пренебрегваме — това трябва да направим, нали? — Тя кима енергично с глава, сякаш отговаря на собствения си въпрос.
— Хората на седалките вероятно ще оцелеят — казва Дерек. Алис се оглежда в кабината, където пасажерите от икономична класа седят със сложени колани. Няколко от тях са се сгушили едни в други, доколкото им позволяват коланите, с ръце на главите. — Останалите ще бъдат захвърляни наоколо като парцалени кукли. Ще умрем още преди да паднем.
Поглеждам бременната жена. На долните ѝ мигли се събират сълзи. Ческа се намръщва на Дерек.
— Да не искаш да предизвикаш масова паника?
— Алис е права — намесвам се аз. — В зависимост от това как и къде ще се приземим, разполагаме с шанс да оцелеем, но ако не сме в седалки, шансът да се нараним е по-голям.
— Значи се нуждаем от места. — Гласът на Алис е станал малко по-писклив. Тя се изправя на колене и започва да се оглежда като сурикат. — Някъде четох, че задната част е най-безопасното място, така че сме в изгодна позиция.
— Самолетът е пълен — отбелязвам аз.
— Но ние платихме повече! — Тя оглежда всички ни един по един и явно не забелязва изумените ни физиономии. — Платихме повече за местата си. Затова, ако не ни позволят да се върнем в бизнес класа, трябва да ни…
— Не. — Роуън вдига ръката си с насочена към Алис длан, сякаш по този начин може да я накара да замълчи. — Просто млъкни. — Тя го поглежда намръщено, след което отново започва да пише на телефона си. Чудя се с кого се сбогува, когато спира, гледа известно време дисплея и натиска последен бутон.