— Готово — казва Алис и изпуска дълга въздишка. — Изпратено е.
Дерек се опулва насреща ѝ.
— Сигурно се шегуваш с мен. — Той поглежда останалите от нас, които не разбираме какво се случва. — Написала е статия за вестника си.
— Да си го кажем направо — обяснява Алис, — ти щеше да направиш същото, ако се беше сетил. Сигурна съм, че никога досега не е правено. Разказ от един от заложниците по време на отвличането на самолет.
Всички млъкваме от изумление. Чудя се колко време ще мине, преди статията на Алис да се появи в интернет. Вероятно Адам ще я прочете?
— Можем да поискаме спасителните жилетки от бизнес класа — предлага Дерек. — Поне е нещо.
Двете с Ческа си разменяме погледи, но не казваме нищо. Остават малко повече от два часа до Сидни — в момента се намираме над Северна Австралия. Ако се разбием сега, спасителните жилетки ще ни помогнат колкото лъжица в бой с ножове.
— Разбира се — съгласявам се аз. Някои от пасажерите на седалките около нас вече са облекли своите. Алис гледа най-близката до нея, която е облечена от тийнейджър с бледо лице. Представям си я как я сваля от гърба му, а цената на билета ѝ е основанието ѝ да се опита да повиши шансовете си за оцеляване.
— Аз ще отида — казва Роуън.
— Не. — Двете с Ческа отвръщаме едновременно, подтикнати от чувството си за дълг и отговорност.
— Това е моя работа — заявявам аз и се изправям колебливо на крака с вдигнати ръце. И вината е моя.
Бавно извървявам няколкото крачки от трети ред до Ганг. Той се поти обилно и пристъпва от крак на крак.
— Искам да взема спасителните жилетки от бизнес класа — казвам му.
— Никой няма да напуска тази част на самолета.
— Така ще успокоим пасажерите. — Ганг се колебае, но поклаща глава заради инструкциите на Мисури. Сменям тактиката си. — Кой те чака у дома? Женен ли си?
— Живея с родителите си. — Той млъква рязко, сякаш е проговорил по погрешка. Един мускул се свива под лявото му око.
— Сигурно се гордеят с теб.
На скулите му се появяват гневни червени петна.
— Ще се гордеят. Ще се гордеят, че отстоявам убежденията си.
— Като осъждаш стотици на смърт?
— Никой няма да умре!
— Някои вече го сториха. — Мисля си за Кармел и как животът се оттече от нея за секунди. Никой друг, казвам си, никой друг не бива да умира.
— Това беше… — Ганг се опитва да намери правилната дума. — Това беше злополука. Никой няма да бъде наранен, ако сътрудничите. Правителството ще се съгласи с исканията ни и Амазонка ще приземи успешно самолета.
— Ти ще отидеш в затвора.
— Но ще сме спасили планетата.
Поклащам глава.
— На колко години си? Двайсет и пет? Двайсет и осем? Целият ти живот е пред теб, а са ти промили мозъка да се откажеш от всичко.
— Климатичните промени са най-голямата…
— … заплаха за планетата. Вече го разбрах. Но това не е решение.
— А кое е? Говоренето? Срещите? Думите не водят до никаква промяна, само действията. Можеш да си част от проблема, ако желаеш, но аз се гордея, че съм част от решението.
— Седни!
Нареждането не идва от Ганг, който вече диша тежко, все едно е на последната дължина от маратон, а от Мисури. Тя ме гледа намръщено, докато сядам на пода, след което излайва на Замбези:
— Остани с него.
Замбези завърта очи, но се подчинява. Зад нея Мисури се насочва към предната част на самолета. Надниквам между краката на Ганг и Замбези и я виждам, че чука на вратата на пилотската кабина.
Отварят ѝ и тя влиза вътре.
Какво се случва там?
Мъжът, който пилотира самолета — онзи, който се нарича Амазонка, — знае достатъчно, за да пусне Мисури вътре, но дали някой от тях е наясно как да се справи с кода за спешни случаи?
— Чух, че някога си летяла. — Ческа идва и сяда до мен, като заема огледална поза на моята.
Поглеждам я косо.
— Кой ти го каза?
— Един човек от екипажа, беше през есента. Споменах му, че ще летя на директния полет от Лондон до Сидни. Той ми спомена, че също е бил зачислен, но се е сменил. Каза, че си искала да летиш на всяка цена. — Тя имитира акцента на Райън с усмивка на лицето.
— Да. — Малко се отпускам. Райън не знае цялата история, известно му е само, че съм била в школа за пилоти и съм се отказала. Очевидно колегата ми е споделил дори това. — Първият ми урок беше в „Пайпър Уориър“. Подарък от родителите ми. Ходих на още няколко, докато бях в тийнейджърските си години, предимно на самолети „Чесна 150“.
— Райън каза, че си се обучавала за пилот на пътнически самолет. — Изражението ѝ е любопитно, но не и грубо, и смятам да ѝ разкажа всичко. Чудя се как ли ще се почувствам, след като си излея душата след толкова много години. Може би като изповед пред свещеник, докато смъртта изчаква в сенките.