Вземам решение в мига в който уредбата се включва и следва съобщение от пилотската кабина:
— Говори вашият пилот.
Гласът е женски. На Мисури.
— Защо тя управлява самолета? — Двете с Ческа поглеждаме Ганг, но изписаното на лицето му объркване ни подсказва, че той също няма представа. — Тя знае ли как?
— Не знам — прошепва в отговор Ганг. Представям си го в къщата на родителите му, в стаята му, която пази спомени от училище, тийнейджърски приятелства и силна музика. До него Замбези е насочила поглед в другия край на самолета и това ме кара да се замисля: Да, права съм. Правилно съм разбрала ситуацията. Планът ми бавно се оформя в главата ми.
Мисури продължава:
— Със съжаление ви уведомявам, че британското правителство не се съгласи с исканията ни да наложи глоби на авиокомпаниите, които не желаят да използват енергия от възобновяеми източници.
Завъртам се и си разменям ужасен поглед с Ческа и останалите. Какво означава това?
Няма да е необходимо да чакаме дълго, за да разберем.
— Ще продължим да летим към Сидни — заявява Мисури. — Там ще покажем на правителството неговия провал, като се забием в известната Опера на Сидни.
Ганг се обръща, за да погледне Замбези, чиято ужасена физиономия съвпада с тези на другите похитители.
Те не знаят. Това не е било част от плана.
Стомахът ми се свива.
Един мъж до прозореца става от мястото си и вдига нагоре телефона си.
— Изпратили са изтребители! Пише го навсякъде в Туитър.
— Военновъздушните сили! — извиква някой от другия край на кабината. — Идват да ни спасят! — Надигат се весели възгласи — предизвикателни, смели. Споглеждаме се с Ческа, чието лице е сериозно и бледо. Стомахът ми отново се свива. След като Мисури я няма, хората свалят ръце и разтриват схванатите си мускули.
— Какво ще направят изтребителите? — пита Дерек, който е забелязал обезпокоените ни изражения.
— Вероятно ще ни принудят да се отклоним към Бризбейн — отговаря Ческа. — Или ще ни ескортират до летището в Сидни и ще останат с нас, докато не кацнем.
Роуън се навежда и смалява кръга ни, като оставя Алис извън него.
— А ако Мисури се опита да се разбие в Операта на Сидни, както каза?
— Няма да ни позволят да стигнем дотам. — Ческа млъква за миг, след което снишава глас, за да не бъде чута от хората в кабината, които трябва да останат спокойни. — Ще ни свалят.
Трийсет и девет
4:00 часът
Адам
Гласът на Мина е красив. Тя говори по онзи прекрасен начин, характерен за лингвистите — думите ѝ са като кадифе и се леят от устата ѝ. Английският е основният ѝ език — живяла е тук през целия си живот, — но френският ѝ, езикът, на който родителите ѝ говорят у дома, също не отстъпва. Мина твърди, че не говори арабски, но го разбира и от време на време изпуска по някоя дума, която не може да се преведе на английски.
— Всичко е преводимо — казах ѝ аз във времената преди София. Преди да се оженим.
— Ишк — възпротиви се тя, без да ѝ мигне окото.
— Какво означава това?
— Любов, само че…
— Виждаш ли, превежда се!
— … много повече от това. Ишк е най-голямата ти страст, другата ти половина. Думата за бръшлян произлиза от същия корен — ишк е толкова голяма любов, че не можете един без друг. — Мина ми се усмихна. — Ишк е това, което имаме ние.
Ишк, мисля си аз, когато чувам гласа на Мина на телефонния секретар. Сега не е уверен — не е богат и кадифен, — а вял и изплашен. Думите ѝ са напоени със сълзи и се сливат в една обща ужасена мелодия.
— Кажи ѝ, че е смела, красива, умна и че съм благодарна за всеки един ден с нея.
Тя говори на дразнещия фон на песен на Марая Кери. Единственото, което искам за Коледа…
— И… обичам и теб.
Възелът в гърдите ми се стяга още повече. Никога не е имало друга освен Мина. Да, излизал съм с други, преди да я срещна, но в мига в който се запознахме, споменът за тях се стопи толкова бързо, че вече трудно си спомням имената им. Чакал съм. Чакал съм да срещна Мина.
София лежи на пода с глава в скута ми. Погледът ми не се откъсва от едва забележимия пулс на врата ѝ. Всяко нейно плитко вдишване е съпроводено от тихо хъхрене, а лицето ѝ е подуто до неузнаваемост. Много искам да я прегърна, да проследя с пръст чертите ѝ, да хвана бузите ѝ в ръце.
— Тя добре ли е?
Дори през улея за въглищата чувам паниката в гласа на Бека. Искам да ѝ отговоря: Не, не е добре. Искам да си мисли, че я е убила, да изпита поне една стотна от болката, която почувствах, докато гледах как дъщеря ми получава анафилактичен шок. Оставям мълчанието ми да говори вместо мен и насочвам вниманието си към затворените очи на София и тежестта на тялото ѝ в скута ми. Кожата на китките ми е протрита от опитите да се освободя, а по пръстите ми са засъхнали пот и кръв.