— Помислих си, че ще провериш. — Гласът на Бека ехти през металните тръби на улея за въглища. — Обикновено проверяваш!
Два метра под нея наблюдавам как адреналинът започва да действа и изпращам мълчалива благодарствена молитва, докато тялото на дъщеря ми отхвърля отровата също толкова бързо, колкото я е приело. Светлината от предната част на къщата се лее надолу по улея и къпе пода точно до изпънатите ми крака.
— Тук е пълен мрак! — провиквам се в отговор. — Умирахме от глад. Обикновено проверявам, но не и при такива обстоятелства. — Собственият ми глас се връща обратно към мен. София си поема рязко въздух и го изпуска с хлип, който ми къса сърцето надве. Можех да я изгубя. Все още мога да я изгубя.
— Ще направя всичко възможно, за да се уверя, че ще бъдеш затворена. — Гледам към лъча светлина и имам чувството, че крещя на боговете — онези богове, които стоварват гнева си безразборно, които наказват дете, което не е направило нищо, за да го заслужи. — Ще използвам всичките си връзки, за да получиш максимална присъда.
— Планетата умира заради хора като Мина.
— Ти си луда. Мина няма нищо общо с климатичните…
— Тя е виновна! Ако всички пилоти и екипажи спрат да работят…
— Други ще заемат местата им!
— … самолетите няма да летят, а ако самолетите не летят, ледените шапки няма да се топят. Не разбираш ли? Не е прекалено късно да възвърнем баланса. Точно това е ужасното — знаем какви щети нанася авиацията, но не я спираме. Все едно да те диагностицират с рак на белите дробове, но да продължиш да пушиш!
Има нещо в гласа на Бека, което ме плаши. Трепет, който съм чувал в улични проповедници и фанатици, докато обикалят от врата на врата. Страстта, с която говори, ми подсказва, че наистина вярва в думите си. А щом е така, на какво ли още е способна?
— Не разбираш ли, че те манипулират? Онзи, който дърпа конците, няма да влезе в затвора. На него не му пука за теб — пратили са те да свършиш черната работа. Ти си пушечно месо, Бека, нищо повече — пешка в нечия игра. Промили са ти мозъка.
— Грешиш. Не ги познаваш.
— Кого не познавам?
За секунда си мисля, че ще ми каже име, но не го прави.
— Нашия водач.
Нашия водач, все едно членува в култ.
— Знаеш ли какво правят с хора като теб в затвора? Хора, които нараняват деца?
Изчаквам достатъчно време, за да може идеята да пусне корени в главата ѝ. Спомням си колко много пъти съм седял в стаята за разпити срещу крадци, убийци и изнасилвачи и как — независимо колко ужасни са били престъпленията им и колко отвратен съм бил от деянията им — никога не съм се чувствал по този начин. Никога досега мускулите ми не са изгаряли от желание да се боря, да прикова човека срещу мен на пода и да го накарам да си плати. Никога досега не съм искал да убия някого.
Ала онези хора не заплашваха живота на дъщеря ми. И на съпругата ми. Опитвам се да си представя какво се случва на полет 79, но в главата ми се появява единствено образът на разбиващ се в сграда самолет. Епизодът се повтаря отново и отново — огън, писъци и смачкан метал.
— Как ще отида в затвора, след като никой не знае, че съществувам? — пита Бека. Усещам подигравка в гласа ѝ, която ме разгневява още повече. По пръстите ми потича прясна кръв, когато отново опитвам да се освободя от белезниците.
— Ще те намерим. Аз ще те намеря.
— Дори не знаеш истинското ми име.
Дишането на София става по-равномерно и тя се унася в сън, изтощена от анафилактичния шок. Главата ми се прояснява от мъглата, която се спусна с настъпилата опасност за живота на дъщеря ми. Изключвам прожектирания в главата ми катастрофален филм и си спомням кой съм и в какво съм добър.
— Майка ти шофира червен мини купър със закачен на огледалото за обратно виждане пискюл.
Последвалото мълчание ме уверява, че съм прав, и тази победа ме окуражава. Тъкмо бях свършил работа, когато видях Бека в „Теско“. Бях обещал на Мина — бях обещал и на себе си, — че ще се прибера направо у дома, но желанието да залагам беше прекалено силно и в следващия миг вече карах в противоположната посока на дома ни, към хипермаркета в покрайнините на следващия град, където вероятността да попадна на някого, когото познавам, не беше толкова голяма. Разполагах с цял джоб дребни и не смятах, че има някакъв проблем. Какво толкова, просто щях да си купя талон за търкане? Хиляди хора си купуваха такива. Нямаше да тегля пари от банковата си сметка, нямаше да похарча повече от десетачка, нямаше да купувам други талони, ако изгубех на първия…