Толкова много обещания, толкова много сделки със самия мен.
Дали алкохолиците се чувстваха по същия начин? зачудих се аз. Няма проблем да изпия една бира — бирата не е водка. Няма проблем да изпия една чаша, не е една халба. Няма проблем да пийна, ако съм с приятели, ако минава пет часът, ако денят е еди-кой си…
Изпразних джоба си на касата, като избягвах да срещам погледа на касиерката, защото се страхувах да не прогледне през мен, след което седнах в колата си на петдесет километра от дома ни и изтрих сребърното фолио на седем непечеливши талона. Първата крачка е да признаеш, че имаш проблем, казваха всички. Само че никой не ти обяснява каква е втората крачка.
Ако се бях прибрал веднага у дома, нямаше да я видя, но останах в колата за една-две минути, за да се преборя с избилата по кожата ми пот, с вината, срама и желанието за още. Намерих една лира в жабката и шепа монети от по двайсет пенита, оставени в неизползвания пепелник за паркинг автоматите. Събрах пари за още два талона и слязох от колата. Мразех се за това, но все пак го направих. Този път щях да купя различни талони — от серията „Мач 3 Триплър“. Щях да преценя колко хора чакат на опашките и да избера друга касиерка. Ако случайно попаднех на същата, щях да я даря с обезсърчена усмивка. Госпожата каза, че не съм взел от правилните. Щях да я оставя да си мисли, че съм мъж под чехъл. По-добре това, отколкото да научи истината.
Разминах се с Бека, докато влизах. Тя си гледаше телефона и вървеше към паркирана на мястото за инвалиди кола. Жената на шофьорското място имаше същия нос като нея и същата извивка на горната устна. В началото си помислих, че може да ѝ е сестра, след което забелязах сивите корени под русата ѝ коса и бръчките около устата ѝ. Извърнах се, защото не исках да ме види и да подхване разговор, не исках нищо друго, освен да спечеля нещо, каквото и да е, за да оправдая действията си.
— За какво говориш? — пита Бека сега, но вече е твърде късно. Краткото ѝ мълчание ми разкри всичко. Затварям очи и отново се връщам в онзи тунел от магазина до паркинга. Бека не ме видя — просто не се огледа, — мина точно покрай мен и се качи в колата на майка си. Тогава не им обърнах особено внимание, защото не ми пукаше, просто исках да купя талоните и да спечеля петачка от „Мач 3 Триплър“ — така щях да съм изгубил само четири лири, — но част от мен все още беше в работен режим, както винаги. Спомням си, че косата ѝ беше вързана назад — тя я носеше пусната през двата пъти, в които бе гледала София — и бе облечена в суитшърт с някакво лого на гърдите. И с тъмни дънки.
Не, не бяха дънки. А панталони. Тъмносини панталони. Коя тийнейджърка носеше тъмносини панталони? Частите на пъзела си дойдоха на местата. Бека се обади на Мина от нищото, а Мина толкова се зарадва, че въобще не я попита каквото и да било.
Тя е приятелка на Катя — работили са заедно. Очевидно Катя ѝ е казала, че си търсим някой, който да се грижи за София след училище.
— Работиш в „Теско“ — казвам аз.
Ако греша, губя. Няма да имам повече козове, с които да преговарям.
Тя не отговаря.
Прав съм.
— Дори да си им дала фалшиво име и адрес, ще изискам записите от охранителните камери и ще видя номера на колата на майка ти. Предполагам, че си включена в избирателните списъци, нали? — Продължавам да говоря все по-бързо и по-бързо, да набирам увереност и да се държа като полицая, който съм всеки ден. — Оттам ще разбера истинското ти име и рождената ти дата. О, в същото време имаме доказателство, че си била в дома ни — ще накарам интернет доставчикът ни да ни осигури справка за всички устройства, включвани в мрежата ни.
Това е моето призвание. Следовател. Баща. Двете половини от личността ми се сливат по ужасен и по перфектен начин. В този миг разбирам, че ще се измъкнем оттук. После ще проследя Бека — която и да е в действителност — и ще я накарам да си плати. Не с юмруците, които изгарят от нетърпение да бъдат използвани, а според закона.
Мислите ми са прекъснати от бягащи крака.
— Бека?
Чувам звук от вътрешността на къщата. Светлината, която се процежда под вратата на мазето, е затъмнена от сянката на крачещата напред-назад детегледачка. Извиквам името ѝ отново и отново, защото знам, че съм я притиснал твърде много и се надявам да не е станало прекалено късно. Входната врата се затръшва и тя побягва по пътеката. Чувам отварянето на портата на двора и затварянето ѝ с трясък. Маратонките ѝ отекват по асфалта и постепенно затихват.