Ослушвам се за други звуци в къщата, но такива няма, освен обичайните — гъргоренето на тръбите, падащия от улуците топящ се сняг, тихото бучене на хладилника.
София помръдва. Отваря очи, които са още свити от подуването, и прокарва език през напуканите си устни.
— Къде е Бека?
— Тръгна си.
Дърпам белезниците си. Бека я няма.
И никой не знае, че сме тук.
Четирисет
Пасажер 1G
Ще излъжа, ако кажа, че исках да умра. По-скоро приемах тази съдба. Надявах се политиците да осъзнаят, че са в безизходица, и да се съгласят на исканията ни, а бързо намаляващото гориво да ги накара да ускорят вземането на решението. Нашето правителство обаче реши, че може да прежали няколкостотин живота. Това щеше да представлява неудобство за него известно време, но то щеше да бъде забравено под напора на по-важни въпроси. Лошите новини щяха да бъдат погребани.
Що се отнася до другите, разбираш, че нямаше как да им споделя. Вероятно щяха да се отдръпнат или да се откажат по средата на подготовката; щяха да провалят всичко — умишлено или не, — като се сбогуват с близките си. Можеше дори да се изпуснат пред някой пасажер и да се разбием много по-рано от планираното. За всички беше по-добре да смятат, че съществува шанс за оцеляване.
— Никой няма да умре — казах на другите, докато им разкривах плановете си. Правителството трябва да смята, че ще изчакаме горивото на самолета да свърши, за да приемат исканията ни сериозно. Пасажерите трябва да смятат, че ще умрат, за да ни се подчиняват. Разбира се обаче, това не е планът!
Технически погледнато, не ги излъгах. Планът не беше такъв.
Ала не беше и онзи, който им представих.
— Амазонка ще отклони самолета към вътрешността на пустинята Гибсън в Западна Австралия, казах им аз, където нашите другари активисти ще ни очакват в джиповете си. Ще евакуираме самолета и ще изчезнем. Пасажерите ще бъдат спасени. Псевдонимите ни ще ни помогнат да се измъкнем незабелязано.
Това не беше истинският план, защото представляваше пълно безумие. Да се измъкнем незабелязано? С половината австралийска армия, изпратена да ни залови? Не, това беше чиста фантазия, измислена, за да успокои притесненията на верните ми последователи. Те излагаха пред мен евентуални проблеми, които отхвърлях с умели решения, докато не се убедиха, че всичко е перфектно планирано.
— Ще бъдем герои! — написа Ганг, а другите го аплодираха.
Едва ли много от хората ми щяха да ме последват в тази мисия, ако знаеха истинските ми намерения. Вероятно един или двама щяха да го направят — психически нестабилните, природозащитниците фанатици, — ала не и другите. Замбези и Конго ми бяха в кърпа вързани заради обещанието за нов живот.
Много харесах Конго. Намерих го в един комедиен клуб, в който беше вечер на талантите в подкрепа на „Грийнпийс“. Барът беше пълен, а подмятанията изключително груби, така че когато Конго завлече огромното си туловище на сцената и дишането му се успокои, вече бяха минали петте му минути. Смехът се усилваше. Понесоха се въпроси от рода на: Кой изяде всички пайове? когато нашият комик най-накрая застана зад микрофона.
— Я се размърдай! — провикна се някой.
Материалът на Конго не беше добър, нито пък жестовете му бяха на правилните места в изпълнението му. Всяка шега завършваше с хриптящо покашляне. Ала той не се отказа. Когато накрая получи вяли аплодисменти, не се изчерви и не запелтечи. Вместо това огледа присъстващите в заведението и им заяви:
— Майната ви, женчовци. Мога да изям всички ви и пак ще ми остане място за кебап.
Забележката му беше възнаградена с най-силния смях за вечерта.
Последвах го на пиацата с таксита и се възхитих на способността му да върви — макар и болезнено бавно, — след като всяко от бедрата му копнееше за повече място, за да се размине с другото, а глезените му стърчаха над маратонките му. Конго си купи бургер от една будка и го отнесе в малка алея, където го погълна на три хапки, като след всяка една от тях бършеше сълзите си, които блестяха на светлината от уличната лампа. Толкова нещастен и в същото време толкова смел мъж!
В сайта му не пишеше нищо в секцията „Предстоящи събития“, но блогът му изобилстваше от материал. Конго беше станал по-предпазлив през последните години — вероятно след като бе започнал да се представя като стендъп комик, — но наскорошните му публикации бяха честни и неподправени и разказваха една неприятна история за тормоз и мъчения. Той беше върл природозащитник — поради тази причина бе изнесъл представление в онзи бар — и пишеше страстно за климатичните промени.