— Гледах изпълнението ти тази вечер — написах му. — Забавен си.
Представих се като двайсет и пет годишна блондинка от далечен град. Самотна. Заинтригувана. Моделирах интересите си на база всичко, което намерих в блога му, и изразих радостта си, когато Конго установи, че имаме много общи неща. Представих го пред групата и го окуражих да стане важна част от плановете ни.
— Невероятен си. Много си смел. И умен. Това, което правиш, е важно.
Той искаше да се срещнем. Естествено, че искаше.
— Ще се видим — обещах му аз. — В Австралия.
Никога не използвах истинското си име онлайн, взех самоличността на една студентка, която извърши самоубийство преди много години. Семейството на Саша живееше в чужбина и докато прибирах вещите ѝ, ми хрумна, че още едно удостоверение за раждане и паспорт няма да са ми излишни. Дотогава все успявах да избегна отпечатъците и ДНК-то ми да попаднат в полицията, но с навлизането ми все по-надълбоко във водите на политическия активизъм растяха и рисковете. Затова беше по-добре бедната Саша да трупа негативи за моите деяния.
Представях се с няколко различни псевдонима в интернет и на всеки вербуван член осигурявах подходящия ментор. В едно от превъплъщенията се представих като човек, изгубил брат си от ръцете на полицията. В друго си падах по компютърни игри. За Замбези бях добрият приятел, който винаги я подкрепя, а за Конго така желаната любовница. Приемах най-различни самоличности, като давах на всеки онова, от което се нуждаеше, за да го използвам за личните си цели.
Карах марионетките си да спорят една с друга и да се нахвърлят върху онези, които не бяха съгласни с плановете ми. Веднъж направих постановка — убедих останалите, че някой си е отворил устата и това е довело до нещастния край на един от хората ни. С това ги спечелих още повече на своя страна.
Последователите ми вече не бяха индивиди, а една хомогенна маса, която можех да насочвам в желаната от мен посока. Ала знаех, че трябва да се възползвам скоро от подчинението им, или щях да го изгубя. Кучето може да води стадото си километри наред, без да изгуби нито една овца, но лисицата е способна да го пръсне за секунди. Не можех да им споделя истината, макар че тя щеше да създаде заглавията, които всички искахме.
Две хиляди души щяха да посетят концертната зала на Операта на Сидни за богослужебен концерт. Три месеца наред повече от петдесет души се срещаха в църкви, кабинети, заведения и къщи, за да репетират десет песни. Представях си изпълнителите, които щяха да излязат за първи път заедно на сцена, всички облечени в черно, а единствената им отличителна черта щеше да е розетка с цвета на техните градове. Представях си и гостите — знаменитости, журналисти, „приятели на операта“, — които щяха да пият коктейли на това специално събитие.
Защо Операта на Сидни?
Заради хората.
Терористите не взривяват празни сгради, съборени магазини и затворени фабрики. Стрелците не ходят в училищата през уикендите и в моловете в малките часове на нощта. Общественото внимание се печели с хора, а не със сгради, но тези хора трябва да са правилните хора.
Смяташ ли, че ще се обърне същото внимание на ограбена самотна майка в бедно гето, като това на богаташка в скъп квартал? Обърни внимание на репортажите за отвлечени деца — хората са по-загрижени за красивите и бели момиченца, отколкото за грозните, инвалидите и черните — и ме убеди, че съдим всички еднакво.
Исках да ги накарам да ги е грижа. Исках политиците по света да седнат и да си кажат: „Трябва да направим нещо за климатичните промени.“ Исках да признаят, че още много хора ще умрат, ако не променим радикално подхода си. Надявах се да е достатъчно основание, че планетата умира, но отдавна бях разбрал, че не е.
Изрекох молитва. Не до Бог, а до Майката Земя. Благодарих ѝ за всичко, с което ни е благословила, и за ресурсите, които ни осигурява, дори след като я измъчваме и вземаме повече, отколкото се нуждаем. Самолетът потрепери под мен, все едно той също беше от моя отбор.
Естествено, че се страхувах. Ти нямаше ли, ако беше на мое място? Не те ли е било страх, докато се въртиш на въртележката, макар и изборът да се качиш на нея да е бил твой? Страхувах се, но в същото време прегръщах страха. Потисках болката, паниката и притеснението, като си представях заглавията във вестниците и срещите на високо равнище. Представях си всички разговори, които щяха да се проведат по целия свят — те щяха да започнат още докато хората лежаха в останките със скъсани и овъглени розетки. Тези хора щяха да променят света за идните поколения. Щяха да се превърнат в герои.