— Ами не знам — каза жената. — Но това мочурище ми се струва ужасен риск.
— Да, така е — каза съпругът й. — Ние искахме само да го погледнем. Ние влагаме парите си най-вече в марки, но ни се щеше да поразширим инвестициите си.
— Не че ги имаме кой знае колко — каза жената. — Парите ни де!
— Вижте сега, работата е следната — каза продавача кротко. — Съгласен съм, че марките не са лоша инвестиция. Но какво ще кажете за установяване и гарантиране на собственост върху тях? Вярно, имате ги, внасяте ги на съхранение в някакъв трезор или нещо подобно и след години, когато ви съживят отивате, взимате ги и вероятно ги продавате с някаква печалба. Но много хора купуват марки. Пазара може да се окаже преситен. Освен това, когато ви съживят, колекционирането на марки може да не се практикува вече, защото хобитата се развиват на цикли. Може би няма да получите и това, което сте похарчили за тях. А може би няма да можете изобщо да ги продадете. Ами ако се окаже, че нещо се е случило с тях как ще си ги върнете? Да речем, че са били откраднати по някакъв начин. И дори да знаете кой ги е откраднал и да знаете, че още са у него, как ще докажете, че са ваши? Как ще си ги вземете? Няма начин за установяване на собственост върху колекция от марки. Ами какво би станало ако просто през времето те са се повредили или унищожили? Овлажнили са се да речем или нападнати от някакви унищожителни бактерии или са били сполетени от дузина други неща? Какво ще ви е останало тогава? Ще ви кажа, мили хора. Не ви е останало нищо — абсолютно нищо!
— Това е вярно — каза съпругът. — За това пък хич и не бях помислил. Но Земята ще си е тук непокътната и човек ще си има законното притежание.
— Точно така — откликна агента. — И за да се съхрани през годините ще трябва само да се открие сметка във Вечния Център и да ни се даде право да разполагаме и ръководим тази собственост. Да плащаме данъците, които няма да бъдат много големи и да покриваме други разноски, необходими по запазване на собствеността.
— Както виждате — простичко каза той — при нас всичко е обмислено и предвидено…
— Абе, — каза жената, — само да не беше такова тресавище.
— Чуйте какво ще ви кажа — каза агента — няма никакво значение дали е тресавище или не. След време хората ще се бият и за последната педя земя. Ако не след 100, то след 1000 години. А това ще решите вие. Можете да поискате да спите и 1000 години. Във Вечния Център са доволни, че могат да предложат тези изгодни условия. След като започнат съживяването ще ни бъдат необходими вероятно няколко стотици години за уреждане на сметките във всеки отделен случай.
Осем
Марките бяха от Швейцария, както гласеше депозитния знак от Манхатън и времето. На картичката с молив беше изписано — 1.30.
Джо Гибънс беше вече там и чакаше когато Фрост, забързан по пътеката, дойде при него.
— Малко позакъсня — каза Гибънс.
— Трябваше да се уверя, че не ме следят — каза Фрост.
— Кой може да те следи? До сега никога не си се опасявал от следене.
— В службата стана една работа.
— Маркус се нахвърли върху теб? Страхува се от удар под пояса?
— Смешна работа — каза Фрост.
— Разбира се, че е смешно, но от тъпанар като Маркус човек може всичко да очаква.
Фрост седна на пейката до Гибънс.
Катеричка, търсейки храна, заподскача по пътечката. Високо над главите им нежно пропя птичка. Небето блестеше с полираната си синева и в малкия парк цареше тишина — нежна, отпускаща, приятна.
— Приятно е тук — каза Фрост. — Човек трябва често да излиза на открито. Да се освобождава от всички мисли, поне за половин ден.
Гибънс каза:
— Трябва да ти кажа нещо, но не зная как най-добре да постъпя.
Имаше вид на човек обременен с някаква трудност, който бързаше да се отърве от нея.
— Мислил съм го много пъти, но не съм ти казвал. Бях уверен, че няма да приемеш. Знаех, че ще откажеш…
— Да откажа?
— Дан, — каза Гибънс мрачно. — Имам едно предложение към теб.
Фрост поклати глава.
— Не ми казвай! Запази го за себе си.
Гибънс продължи.
— Не, това трябва да ти кажа. То е нещо което ти трябва сам за себе си да решиш. Не е малка работа и аз не бих могъл да решавам заради теб. Аз спокойно се оправях с другите, казвах че не е в твоя стил и не те забърквах. Но тази не мога. Тя е за четвърт милион.
Фрост не каза нито дума. Не трепна нито мускул по него. Изглежда внезапно беше се вкаменил, но дълбоко в тази скованост прозираше крещящия звън на любопитната камбана в съзнанието му.