— Би могъл да го подработиш така, че да не го преживяваш — каза Гибънс.
— Дори и така — подсети го Фрост — това не изключва ретро противодействие от тяхна страна. Могат да допуснат някакво недоглеждане спрямо човек, когато настъпи съживяването.
— Това не биха направили — каза Гибънс. — Човешката памет не трае толкова дълго и не е чак толкова лоша. Но ако се опасяваш от такова нещо аз мога да се намеся и да оневиня и очистя името ти. Мога да кажа, че аз съм бил известен за книгата, но преди да успея да ти кажа, ти си хвърлил топа.
— На някаква цена, разбира се.
— Дан, — каза Гибънс с укор и тъга, — само преди малко каза, че сме приятели. На каква цена казваш. Това не е приказка за приятели. Бих го направил само от приятелски чувства.
— Да, и още нещо — запита Фрост. — Кой е издателя?
— Това вече не мога да ти кажа.
— Как може аз…
— Слушай Дан, помисли си добре. Не бързай да казваш не. Поразмисли поне 24 часа и тогава ела да ми кажеш.
Фрост разклати глава.
— Не ми трябват 24 часа. Не ми е нужно никакво време.
Гибънс за първи път впери изцъклен поглед в него. Фрост ясно видя, че човекът е доста неспокоен.
— Тогава ще намина пак. Може да промениш решението си. Това е четвърт милион все пак. Сумата би могла да те респектира и вразуми.
— Няма такава възможност — каза Фрост. — Тебе може би, но мене не!
В никой случай не би могла, рече си той. Защото натрапчивият звън на тревожната камбана на любопитството в съзнанието му беше отстъпил пред смразяващия респект на доводите и страха.
— Предай на Маркус — каза той и спря колебливо. — Не, на Маркус не казвай. Той и без това ще разбере. Ще те смаже, Джо, запомни ми думата. Ако те хване, да знаеш, че…
— Дан — простена Гибънс — не мога да те разбера! Какво точно искаш да ми кажеш?
— Нищо — каза Фрост. — Абсолютно нищо. Но ако бях на твоето място бих офейкал, и то още сега.
Девет
Никълс Найт погледна през открехнатата врата и видя човека да влиза крадешком и предпазливо в църквата. Хванал шапката си с две ръце той здраво я притискаше към гърдите си.
Седнал на бюрото с нощна лампа пред себе си Найт напрегнато и с удивление наблюдаваше.
Този човек явно не беше свикнал с ходене по църкви и се чувстваше неуверен и несигурен. Смирено и с колеблива походка той тръгна по пътечката между пейките, като плахо се оглеждаше насам-натам. Страхуваше се сякаш някоя от тези чудновати и страшни фигури от сенчестите ниши да не скочи отгоре му.
И все пак в поведението му прозираше благоговение. Като че ли търсеше закрила и утеха. И това само по себе си беше нещо съвсем необикновено, защото малко хора днес изпитваха такова благоговение и страхопочитание. Те влизаха в църквите с безразличие или с някаква спокойна увереност, че там няма нищо от това, което те търсят и от което имат нужда. Влизаха с ясното съзнание, че правят един фалшив жест на уважение, че следват една културна традиция и нищо повече. Наблюдавайки човека, Найт почувства някакво раздвижване дълбоко в себе си — прилив на чувства, които той беше забравил като присъщи на човека. Някакъв усет за умствено раздвижване. Чувство на благословия, на стремеж и дълг, на пастирско състрадание.
На пастирско състрадание, помисли той. А къде в свят като този имаше нужда от такова? Той беше го почувствал за първи път много отдавна, в семинарията, но никога след това, защото за такова чувство нямаше място и от него нямаше нужда.
Той стана тихичко от стола си и бавно и внимателно закрачи към вратата на църквата.
Човекът беше стигнал вече почти до предната част на празния храм. Зави встрани и внимателно се намести на едно от местата за богомолци. Седна като гипсиран на крайчеца на седалката и продължи да притиска шапката до гърдите си. Впери поглед напред. Слаби, неопределени сенки от свещите на олтара пробягваха по лицето му.
Мъчително се изнизваха минута след минута, а той седеше все така напрегнат и неподвижен. Страхуваше се като че ли да диша. Дори от вратата на кабинета, където беше застанал, Найт чувстваше напрежението и болката в това изпънато и напрегнато като струна тяло.
След безкрайните минути на напрегнато седене, човекът стана и тръгна обратно по пътечката, неизменно притискайки шапката до гърдите си и излезе от църквата точно както беше влязъл. Найт беше съвсем сигурен, че поне за миг не забеляза ни най-малко потрепване на мускул по това ледено лице или някаква промяна в това изпънато и напрегнато като струна тяло.
Един човек, който беше влязъл да потърси нещо, не беше го намерил, и сега си отиваше може би уверен, че никога няма да го намери.