— Не се безпокойте — каза гласа. — Познавам ви и няма да ви сторя нищо лошо.
Фрост не мръдна от мястото си, но продължи да се бори за равновесие. Страх и надежда сковаха съзнанието му. Някой от Холите, който отново го е проследил? Или пък някой от Вечния Център, нарочно изпратен от Маркус Епълтън?
— Как ме открихте? — прошепна той.
— Търсих Ви. Разпитвах за Вас. Оказа се, че един беше ви зърнал тук в уличката. Вие сте Фрост, нали?
— Да, Фрост съм.
Човекът излезе от тъмното, където беше се притаил. Слабата светлинка от прозорчето на подземието очерта фигурата на човек, но нищо повече.
— Радвам се, че ви намерих, Фрост — каза той. — Името ми е Франклин Чапмън.
— Чапмън? Чакайте, чакайте! Франклин Чапмън не е ли този дето…
— Правилно — отвърна другия. — Ан Харисън ви е говорила за мен.
Фрост почувства напиращия в него див смях и се помъчи да го сподави, но не успя. Отпусна се на пода, безпомощно провеси ръце и целия се разтърси в горчив смях.
— Боже мой — проговори той като астматик. — Вие сте човека. Вие сте този, на когото аз се врекох да помогна!
— Да — отвърна Чапмън. — Понякога нещата странно се променят.
Смехът постепенно затихна, но Фрост продължи да седи все така отпуснат и безсилен.
— Радвам се, че дойдохте — каза най-после той, — макар че не разбирам защо го направихте.
— Ан ме изпрати. Помоли ме да ви намеря. Открила е какво се е случило с Вас.
— Открила? Защо открила? Предполагам, че вестниците са писали за това. А е било достатъчно да погледне и в бюлетина.
— Тя точно това и направила. Там го е видяла. А във вестниците нито дума. Пуснати са различни слухове. Градът гъмжи от слухове.
— Какви?
— Някакъв скандал в Центъра, Вие сте изчезнал и Центърът се опитвал да потуши и прикрие работата.
Фрост кимна с глава.
— Ясно. Вестниците са били посъветвани да си затворят очите. Последвали са слухове, че съм избягал. Мислите ли, че Центърът знае къде съм?
— Не знам — каза Чапмън. — Чух много работи, докато ви търсех. Аз не съм единственият, който разпитваше за Вас.
— Не стана както те мислеха. Те бяха убедени, че след един два дни аз ще потърся смъртта.
— Повечето така биха постъпили.
— Но не и аз — каза Фрост. — Имах доста време за мислене и добре помислих. Винаги мога да отида в замразителната камера като крайна мярка, като единствена възможност. Но не сега. Не поне засега.
Подвоуми се известно време и продължи.
— Съжалявам, Чапмън. Не се сетих. Не трябваше да говоря така пред Вас.
— Това не ме безпокои — отвърна Чапмън. — Вече не. Шокът отмина. В крайна сметка аз не съм по-зле от тези преди мен. Посвикнах някак си. Старая се да не мисля много за това.
— Вие май доста време сте потичали по мен. А работата Ви?
— Уволниха ме. Не се изненадах.
— Съжалявам.
— О, то стана по-добре. Подписах договор с един издател. Той плаща на друг да напише книга за мен. Искаше аз сам да я напиша, но аз му казах, че не мога; не мога да подредя думите.
— Тези мръсни влечуги — каза Фрост. — Готови са да цицат от всякъде и всичко.
— Знам — каза Чапмън, — но нямам нищо против. Знам много добре какво правят, но за мен дори е добре. Имам семейство, което трябва да се издържа и съпруга, която би трябвало да има някакви спестявания преди да умре. Това е най-малкото, което мога да направя за нея. Принудих ги да платят. Накарах ги с това да започнат, а след като продължиха с издевателствата си, посочих им човек, който бях сигурен, че не ще се осмелят да пипнат въпреки че го пипнаха, — и съм доволен. Половинката ми ще има скътана доста голяма сума.
Фрост стана, и потърси пакета си.
— Един човек, който работи в ресторанта в дъното на улицата, го оставя за мен всяка нощ. Не го познавам.
— Говорих с него — каза Чапмън. — Дребно, съвсем съсухрено и набръчкано старче. Каза, че ви забелязал да се ровите из кофите за боклук, да търсите нещо за ядене и решил, че човек не бива да бъде принуждаван да се храни по този начин.
— Я елате насам да поседнем — предложи Фрост. — Тук някъде има една стара кушетка, захвърлена от някого. На нея спя. Пружината е поразтеглена и разкъсана, но все пак е по-добре, отколкото на пода.
Чапмън го последва и двамата седнаха.
— Лошо ли беше? — запита Чапмън.
— Малко е да се каже лошо — отвърна Фрост. — Някакви Холи ме грабнаха от улицата и може би спасиха живота ми. Разговарях с един налудничав старик, който ме попита дали чета Библията и вярвам ли в Бога. След това Епълтън и копоите му ни нападнаха. Епълтън искаше да залови някои от водачите на Холите. Стори ми се, че стария лешояд с когото говорих беше един от тях. Аз пропаднах през прогнилия под в някаква изба и когато те си отидоха, изпълзях горе отново. Престоях там няколко дни, защото беше ме страх да изляза, но накрая така огладнях, че нямаше как. Представете си само какво значи да търсиш храна в един град, в който нито можеш да просиш, нито да крадеш, нито пък да си позволиш да говориш с някого, за да не го вкараш в беда.