Имаше и други като него, които дебнеха и населяваха тъмните улици. Понякога той разменяше само по някоя дума с тях, защото не му се искаше да наврежда на тези хорица като разговаря с тях. А веднъж на едно празно място вън от града, до самото море, недалеч от една новопостроена сграда той поседя и поговори с двама, но когато се върна на другия ден нямаше нито хората, нито огъня. Той не общуваше с другите обитатели на тъмнината, нито пък някой от тях установяваше и поддържаше познанство с него. Всички те бяха самотници и понякога той се питаше кои могат да бъдат, кои са могли да бъдат и защо бродеха в тъмнината. Знаеше обаче, че не може да пита и че няма да получи отговор и в това нямаше нищо странно, защото и той самия избягваше да се идентифицира.
Избягваше ги, може би, защото нямаше вече индивидуалност. Не беше вече Даниел Фрост, а една човешка нула. Не се различаваше по нищо от милионите нещастници, които спяха по улиците на Индия, покрити с някоя дрипа, а някои лишени дори от нея. Хора, които не познаваха друго състояние освен глада, които отдавна бяха лишени дори от местенца, в които да удовлетворят интимните функции и нужди на тялото.
Имаше дни, в които Фрост очакваше някой от Холите да го потърси пак, но това не се случваше. При все че в промъкванията си насам-натам той срещаше доказателства за тяхното дейно присъствие. Набързо надраскани с тебешир лозунги често се появяваха по стените.
„Приятелю, не се хващай на въдицата!“
„Не подменяйте истинското безсмъртие.“
„Ами пра-пра-дядо?“
„Нашите праотци не бяха наркомани, но ние сме!“
и отново, и отново, и пак този новия:
„Защо да ги връщаме от рая!“
С опитното око на професионалист в областта на лозунгите, Фрост се възхищаваше от извършената работа. В много отношения тя беше по-добра от тривиалните и консервативни глупости, които той и неговия отдел бяха изписали и които все още проблясваха с мигащи светлини по много от постройките. Примамващите лозунги на Вечния Център, много от които бяха направо откраднати от едно отминало време.
„Пести, за да имаш!“
„Пени спестено е пени спечелено!“
Дори най-новите издевателстваха със своята строгост.
„Не се самозалъгвайте — ще ви потрябва!“
„Сега е времето да си го запазите!“
„Поддържай Центъра — Центъра поддържа теб!“
Изглеждаха доста бледи и постни за него сега, като страничен наблюдател.
И така той се промъкваше по улиците сам, без цел и направление. Вече не бягаше. Отначало беше неспокоен и припрян, но сега — не. Нямаше ги вече неспокойните прибежки като на затворено в клетка зверче. Сега уверено крачеше човек, който за пръв път в живота си не по своя воля, а от срам и гняв беше се превърнал в нещо, което струваше му се, истинския човек трябва да изпита. Човек, който за пръв път вижда звездите през мъглявината над града и се учудва на тяхната красота и отдалеченост, който слуша ромона на реката, устремена към равнината; който е отделил време, за да се възхити от ръста и строежа на едно дърво.
Този усет не винаги беше такъв, разбира се, но често беше. Понякога яростта, гневът и срамът го обземаха и се разгаряха в него като лумнал огън, а понякога мраз с не по-малка сила от срама и гнева нахлуваше в главата му и той обмисляше подробни и фантастични планове и съвсем нелогични замисли за отмъщение — не планове за своя реабилитация, за свое връщане към нормален човешки живот, а планове за отмъщение.
Той живееше, спеше, излизаше и ядеше каквото човекът от ресторанта му оставяше до кофите за боклук — половинка корав хляб, обрезки от печено, кифла, сухо парченце пай и други неща. Сега той често заставаше в алеята и чакаше без да се мъчи да се крие. Изчакваше човека да остави пакета, вдигаше ръка в знак на поздрав и благодарност, на което човека мълчаливо махваше с ръка в ответ. Никакви думи, никаква близост — нищо повече от това махване за поздрав, този семафор на общителност, сходство и братство. На Фрост обаче му струваше, че този човек му е познат и дългогодишен приятел.
Един ден пък реши да посети местата, където бе живял, но само след няколко преки се отказа. Сметна, че няма нищо, което да го тегли там и се върна в укритието си. Сети се, че във фоайето на входа името му върху дъската ще е заменено с друго, и че друга кола, — точно като неговата — ще бъде паркирана в редицата еднакви коли, едва не опрели носове в стената на жилищния блок. Не, неговата кола нямаше да бъде там. Отдавна, по заповед за конфискация ще да е извлечена оттам, а и блока за него вече беше чужд. Порутената къщичка, подземието, в което сега живееше, бяха неговият дом. Сега за него всяка дупка беше дом.