— Струва ми се трябва да ви благодаря — каза Ан.
— Няма нужда от благодарности.
— Къде да ви сваля?
— Мис Харисън — започна Сътън. — Имам да ви кажа още нещо. Надявам се, че ще ме изслушате.
— Защо не. Разбира се ще ви изслушам.
— Документа, който е у Вас…
— А, значи и Вие го искате.
— Ако нещо се случи с Вас, ако…
— Не — каза Ан. — Той не е мой. Той принадлежи на Даниел Фрост.
— Но ако се загуби… Той е едно оръжие, не разбирате ли. Не знам какво има в него, но ние…
— Разбирам. Вие можете да си послужите с всичко, което ви попадне. Всичко без изключение. Без значение как сте се докопали до него. Без значение какво е то.
— Не звучи много ласкаво, но мисля че сте права.
— Мистър Сътън — каза Ан. — Ще се приближа до тротоара. Ще намаля, но няма да спирам. Вижте някак да слезете.
— Щом искате, мис.
— Искам — каза тя. — И ме оставете на мира. Един преследвач ми стига, не искам още.
Посещението й при Маркус Епълтън беше грешка, упрекна се тя. Няма значение какво е мислила и казала. Тези неща не биха могли да се решат в един законен съд. А блъфиране, колкото и умело да бъде направено, съвсем не е уместно. Рискът е много голям. Интересите на много хора ще бъдат засегнати. Те не може да не се намесят.
Имаше само един отговор за момента. Тя не можеше да се върне нито в кабинета, нито в апартамента си. Зловещата машина вече е пусната в ход и само нейната съобразителност може да я отърве от нея. Намали и Сътън скочи на бордюра.
— Благодаря за возенето — каза той.
— Моля, моля — отвърна тя и стрелна колата отново в потока от коли.
В чантата й имаше малко пари и кредитните й карти също бяха там, така че нямаше причини да се връща.
Бягство, помисли си тя. Не точно бягство. Не бягство от някого, а бягство при някого.
Слава на Бога, че го е запазил и е добре, помисли си тя.
Двадесет и осем
Беше се отдалечил доста на юг от Чикаго. По едно време все още съзираше забулени в далечната мъглявина кулите и жилищните блокове откъм долния край на езерото, но вече беше на запад от него и криволичеше на север по тесни, стари пътища. На моменти те се губеха и ставаха непроходими и той се принуждаваше да заобикаля и да търси нови, обрасли с треволяк пътища, които да го изведат във вярната посока.
Така беше още от самия източен бряг и придвижването му не беше лесно и бързо. Макар че причини за бързане нямаше. Нямаше причини — успокояваше се той за кой ли път — да бърза за никъде. Не гонеше цел и направление. Целта, към която беше се насочил, бе само една емоционално обременена представа, която можеше да се окаже без особено значение. Утехата и себеутвърждаването, които очакваше да намери там, навярно са само една примамлива илюзия. Навярно и там е кухо, празно и скучно, както и всеки километър, който щеше да измине до там. И въпреки това той неотменно си проправяше път натам, теглен от нещо вътре в него, нещо, което все още не можеше да проумее.
Срещаше малко хора. Землищата, в които пътуваше, бяха рядко населени. Тук-там в изоставени и порутени стопански сгради живееха, или по-скоро лагеруваха дрипави и грозни семейства. Все още се срещаха рядко малки селца, обитавани от по няколко семейства, останали упорито да противостоят на тоталната миграция към огромните градски центрове. Живееха събрани в малки човешки ядра, заобиколени от разпадащи се постройки, обитавани някога от здрави човешки същества.
На места по пътя стърчаха мониторни и спасителни пунктове. Спасителни коли и хеликоптери бяха наредени по рампата, готови всеки миг да полетят и приберат тялото, когато монитора в сградата регистрира прекъснал предавател на спряло да тупти сърце и покаже точните координати на тази кончина.
Тези станции едва ли имаха много работа поради малобройното население. В продължение на месеци може да не се появи смъртен случай в квадранта на станцията и въпреки това дори в такива райони, където сигналите за смърт са рядкост освен някой приходящ, станциите се поддържат в очакване на някой загасващ живот.
Защото въпреки някои неща, въпреки мълвата и злословията на критикарите, Вечният Център твърдо поддържаше древното и изпитано доверие. Поддържаше традицията на безкомпромисно обслужване, залегнала в целите на самото му създаване. И така, рече си Фрост с чувство на гордост, трябва да бъде, защото доверието е солидната основа за изграждането на такова предприятие.
Километрите, които изминаваше за един ден по тези пътища, не бяха много. А и търсенето на храна му отнемаше време. Завираше се по храсталаците да търси ягоди и малини и се катереше по застарели дървета, останки от някогашни овощни градини, за да откъсне някой подранил плод. Без особен успех ловеше риба в по-големите рекички. От пръчка хикория огъна лък и издяла стрели от ясенови издънки. С часове тренираше и се учеше да си служи с това оръжие. Лъкът и стрелите обаче не си оправдаха труда. Неопитно стъкмен, лъкът се оказа съвсем неточен. Единственият дивеч, който улучи, беше един престарял сурок, жилав до немай къде, но все пак беше червено месо, първото, което вкусваше от седмици насам.