Изведнъж вълната от напиращи тела се стовари върху колата. Тя се огъна като ограда при силен удар. Силно се олюля, заподскача по коловоза и бавно се наклони на една страна. Двете колела, които все още бяха в контакт със земята, продължаваха да се движат. Крещящата маса от хора се трупна отгоре и я изправи.
Тя изтрополи на земята и разтреперана забуксува. Някой дръпна вратата и се пресегна към Фрост. Изтегли го и го метна на земята. Той с усилия се задържа на крака. Лауфърите бяха го заобиколили като глутница вълци, но сега отвратителната и ужасна жестокост по лицата им беше изместена от някаква радост.
Един от предните в глутницата рязко закима с глава към него.
— Колко мило от Ваша страна — каза той — да ни докарате кола. Умрем за такава. Нашите таратайки вече хич ги няма.
Фрост не отговори. Изгледа наредените в полукръг пред него. Лицата им бяха разкривени в нещо като смях. Между мъжете имаше и деца. Мършави момченца, които го зяпаха учудено.
— Коне имаме — обади се мъж с увиснала долна челюст, — но друго си е колата. Те не могат да бягат така бързо, а и трудно се гледат.
Фрост продължаваше да мълчи просто защото все още не можеше да реши какво да каже без да си навреди. Ясно беше, че тези хора ще му вземат колата и той не може нищо да направи. Находката с колата и неговото смущение ги забавляваше и те се смееха, но трябваше да внимава в думите си, защото една грешка и веднага щяха да се озъбят насреща му.
— Тате — изписука едно момченце, — какво е това на челото му? Той има нещо червено. К’во е то?
Настана тишина. Смеха секна. Лицата се разкривиха в гримаси.
— Ости! — ревна онзи с увисналата челюст. — Господи Боже той е ости!
Фрост се обърна и се спусна към колата. Опря се на горната й част и ловко я прескочи. Падна неуверено на краката си и се препъна. Тълпата от безделници се заблъска по двете страни на колата и го загради. Опита се с препъвания да побегне, но видя че е заграден отвсякъде. Пред него беше реката, а от всички страни напираха лауфъри. Отново се чуха викове и смях, но грозен и зъл като рев на истерични хиени.
Камъни свистяха покрай него и трополяха по земята или се хлъзгаха по тревата. Той вдигна високо и присви рамене за да запази главата си. Един камък обаче го улучи в бузата и цялото му тяло се разтресе от болка. Като че ли нож преряза челюстта му. От земята сякаш изскочи мъгла и замрежи очите му. Стори му се, че потъва. Изведнъж, без да усети че пада, той почувства, че е на земята. Безброй ръце се протегнаха към него. Вдигнаха го и го понесоха.
Над бъркотията от мъгла и врявата от викове се извиси гръмогласно мъжки глас.
— Чакайте, момчета! Не го хвърляйте с обувките — ще се удави!
— Вярно бе — ревна друг, — трябва да му дадем възможност. Свалете тези обувки.
Задърпаха обувките му и той се остави да ги измъкнат. Опита се да вика, но се задави в някакво грачене.
— Тоя панталон ще натежи във водата също — провикна се гръмогласния.
Обади се друг:
— Онези от спасителната няма да могат да го намерят и измъкнат ако потъне!
Фрост опита съпротива, но тя се оказа нищожна срещу толкова хора и те бързо смъкнаха от него панталона, сакото, ризата и всичко останало.
Четирима го хванаха за ръцете и краката, а друг встрани започна да брои:
— Едно! Две! Три!
При всяко отброяване те го люшваха със засилване и на третото го пуснаха. Той полетя над реката, усещайки водата да се приближава към него.
Пльосна се с цял ръст в нея и почувства съпротивата й като юмручен удар. Започна да потъва в синьо-зелената студена вода, борейки се панически да се задържи. Най-после успя да изплува на повърхността и инстинктивно запляска с ръце и крака. Нещо твърдо се удари в него. Той протегна ръка, за да го махне и почувства грапавата кора на дърво. Обхвана го с ръце и усети, че е плаващ дънер. Хвана се още по-здраво, отпусна тяло отгоре му и погледна назад.
На брега лауфърите диво се кълчеха и подскачаха в някакъв войнствен танц подвиквайки му думи, които той не разбираше. Един от тях размахваше високо над главата си панталона му като току-що смъкнат скалп.
Двадесет и девет
Някъде през нощта вятърът пак беше съборил кръста.
Огдън Ръсел седеше и търкаше очите си, за да прогони дрямката.
Седнал върху пясъка, се взираше в падналия кръст и си мислеше, че това беше вече непоносимо, при все че беше вече време да свикне. Направи всичко, което знаеше и можеше, за да поддържа кръста изправен. Хващаше плуващи по реката дървета, за да го подпира и укрепва. Покрай водата намери няколко по-големи камъка и ги дотътри до кръста, за да изгради основите му. Изкопаваше дупка след дупка за него и с едно по-тежко дърво, изхвърлено на брега, трамбоваше здраво пясъка около него.