Стана и тръгна нагоре по поточето да потърси къпините, които беше забелязал по-рано. Налапа шепи от тях и отново се върна. Седна замислен, като от време на време загребваше тиня и подновяваше отронилата се от тялото му. Ясно, беше в безизходица. Здрачаваше се вече и комарите се събираха на рояци. Налагаше се да прекара нощта тук. На сутринта ще хапне малко къпини за закуска, ще поднови дрехата си от кал и ще види какво да предприеме.
Падна мрак и светулките понесоха по скалите и храсталаците стрелкащите си светлинки. Козодой избоботи самотен някъде в далечината. Друг му отговори. Някъде из гъсталаците изцвили борсук. На изток засия златиста светлина и луната, почти пълна, изгря. Свиренето на комарите превзе тишината на нощта. Някои влизаха в очите и ушите му и той постоянно ги мачкаше. Унасяше се в дрямка и внезапно уплашен се събуждаше. На моменти не можеше да проумее къде се намира. Бяха му необходими секунди, за да се опомни и ориентира. Наизлязоха дребни нощни грабители и зашумолиха по храстите и буренаците. Заек заподскача надолу и спря на края на моста със заострени напред уши. Погледна важно надолу към странната фигура, присвита на речния бряг. Далече някъде нещо високо и весело изджавка. По върха на скалистия бряг зловещо изврещя патица и Фрост се разтрепера.
Задрямваше и отново се събуждаше. В тези моменти на пробуждане мислите му се мъчеха да избягат от жестоката действителност и се рееха назад към други дни. Към човека, който му оставяше храна до кофите за боклук. Към онзи старик, който го беше запитал дали вярва в Бог и към мимолетния час в светлината на свещите и аромата на розите с Ан Харисън.
И защо, учудваше се той, този човек го хранеше? Човек, когото не познаваше и с когото никога не беше разговарял? Нима има, чудеше се той, някакъв смисъл в този живот, който човечеството живееше? Може ли да има стремеж и цел в един толкова безсмислен живот?
Някъде в безкрая на дългата нощ, той разбра и реши какво трябваше да направи. Разбра и смътно осъзна отговорността, за която не беше се сетил до този момент. Не я усети изведнъж. Тя се яви и оформи постепенно, като едно назидание; урок, научен на етапи и болезнено.
Не, той не трябва да се връща в лагера на лауфърите. Не трябва да търси смъртта. Докато е жив, трябва твърдо и неотлъчно да се придържа към целта, която не му беше известна. Беше тръгнал към някакво стопанство без да знае защо трябва да продължи в това направление, към тази своя цел. Защото нещо му подсказваше, че не само той се е отправил натам. Чапмън, онзи чуден човек, който му зададе толкова много въпроси, човека, който загина в алеята — или по-скоро спомена за него, неговата памет също бяха се отправили натам. Опита се да осмисли всичко това, но напразно. Беше му ясно, че смисълът не можеше да изкристализира. Чувстваше, че не може да го проумее. Беше се обвързал с този курс, беше тръгнал по този път и трябваше да го следва въпреки многото въпросителни.
Възможно ли е, учуди се той, този луд и необуздан подтик към това пътуване да е резултат на някакво предчувствие извън нормалния умствен процес? Може би една добавена, извънредна функция на разума, която се проявява само при стресови състояния и извънредни обстоятелства.
Утрото най-после дойде и той тръгна нагоре по потока, за да потърси къпини. След това внимателно поднови тинята по тялото си и тръгна.
Още 15 мили и щеше да стигне до началото на една падина, която се спускаше отгоре между хълмовете. По тази падина най-после щеше да стигне до стопанството. Опита се да си спомни как изглеждаше отвора на тази долина. Единственото, което си спомни беше, че някъде на хълма извираше поточе, ледено студено, което слънцето никога не можеше да стопли. Струеше във водоскока под пътя, и лъкатушеше към едно езерце недалеч от пътя, задушавано от папур, тръстики и други блатни растения. Ще трябва да се ориентира по извора и поточето, убеди се той, защото друго не помнеше.
Смъденето от копривата изглежда беше минало, а поради калта мухите и комарите почти не го безпокояха. Продължи трудния си път нататък. Стомаха му се бунтуваше. По едно време забеляза гъби по пътя и се спря да ги разгледа. Спомни си, че в онези дни, когато идваше в стопанството за летните ваканции често ходеше с дядо си за гъби. Тези му изглеждаха като онези, които тогава беряха, но все пак не можеше да бъде съвсем сигурен. Глада и предпазливостта се сблъскаха в жестока схватка и той продължи пътя си без дори да ги докосне.