— Сложете го ей там.
Тъмната човешка фигура го заведе към нещо като кушетка до стената.
Той се наведе и сложи човека на кушетката, а самият остана прав. Ръцете му болезнено и безжизнено увиснаха. За миг само стаята се завъртя около него, но всичко бързо дойде на мястото си.
Другият, който му отвори вратата беше застанал до една маса в насрещния край на стаята. Несигурно затрептя малко езиче светлинка. Разрасна се, бързо се успокои и Фрост различи свещ. А за последен път той видя свещ онази нощ (колко отдавна беше това!), когато Ан Харисън седеше срещу него на масата.
Другият се обърна. Беше жена. Лицето й беше обикновено, но излъчваше сила. Лице на 60 годишна жена, ако не и повече, но имаше вид на лице без възраст — спокойно и уверено. Косата й беше плътно прибрана на кок до самия врат. Облечена беше в дрипав спортен пуловер с дупка на единия лакът.
— Какво му е? — запита тя.
— Ухапан от змия. Намерих го сам, отседнал на едно място до пътя покрай реката.
Тя взе свещта и я подаде на Фрост.
— Дръжте това — каза тя, — светете ми да работя.
Наведе се над миндера и човека.
— Кракът му — каза Фрост.
— Виждам — отвърна тя.
Хвана с двете си ръце долния край на оръфания крачол и го разкъса. Подхвана краищата и също ги разкъса докато кракът съвсем се откри.
— Свалете свещта по-надолу — тросна се тя.
— Да, мем — отвърна Фрост.
Кожата на крака беше издута до краен предел и изпъстрена с черни и червени петна. От някои отворени язвички изтичаше гной.
— От колко време е така?
— Не знам. Намерих го днес следобед.
— Домъкнахте го по хълма в тази буря?
— Какво друго можех да направя — каза той. — Трябваше!
— Не виждам какво мога да направя — добави тя. — Можем само да го попочистим. Да му сварим топла супа. Да го пооблекчим.
— Медицинска помощ наоколо навярно няма!
— На около 10 мили — каза тя, — има спасително-моторна станция, а аз имам кола. Можем да го закараме там като спре бурята. За бурно време пътят е твърде опасен. Има голяма опасност от свличания и подводни ями. Ако успеем да го закараме там, те ще го вдигнат с хеликоптер за Чикаго.
Обърна се и тръгна към кухнята.
— Ще стъкна огъня — каза тя — и ще стопля малко вода. Опитайте се да го позачистите, докато направя супата. Трябва да му влеем поне малко от нея.
— Той размени няколко думи с мен. Само няколко. Някакви безсмислици. Бълнуваше за много хеманит. Имах чувството, че нося мъртвец. Външно беше съвсем изстинал, но аз усещах че е жив, защото в тялото му имаше топлина.
— Тук и сега не е време за умиране — каза тя. — Дори и там долу в падината. Изключено е в такава буря спасителната команда да дойде навреме.
— Помислих за това — каза Фрост.
— Вие дойдохте направо тук! Знаехте ли че има къща?
— Преди много години — отвърна той — съм идвал тук. Не очаквах обаче да намеря някого в къщата.
— Аз се настаних в нея — каза тя. — Предполагах, че никой няма да има нищо против.
— Сигурно няма — отвърна той.
— Вие изглежда също имате нужда от храна — обърна се тя към него, — и от почивка — също.
— Вижте, мем, трябва да ви кажа нещо. Аз съм ости. Остракиран съм и не бива с никого да говоря и никой не трябва…
Тя вдигна ръка.
— Знам какво е остракиран. Не ми обяснявайте.
— Исках просто честно да ви кажа и да ви предупредя. На тази светлина трудно можете да забележите, а и брадата ми порасна и поприкри белезите. Ще поостана, за да ви помогна с човека ако искате, и след това ще си отида. Не ми се ще да ви причинявам неприятности.
— Млади човече — каза тя, — остракизма за мене е едно нищо. Съмнявам се дали изобщо е нещо за някого тук в тази пустош.
— Но аз не искам…
— Ами след като сте остракиран и не трябва да контактувате с никого, защо е трябвало да се главоболите с този човек?
— Не можех да го оставя така. Не можех да го оставя да умре!
— Могли сте — отвърна тя. — Това не е било задължение за един остракиран.
— Но мем…
— Виждала съм ви някъде — прекъсна го тя. — Без брада. Още от началото си го помислих, щом осветих лицето ви със свещта, но…
— Не мисля, че сте ме виждали — каза той. — Името ми е Даниел Фрост и…
— Даниел Фрост от Вечният Център?
— Да. Но Вие как…
— Радиото — отвърна тя. — Аз имам радио и следя новините. Казаха, че сте изчезнал. Говориха за някакъв скандал, но не казаха, че сте остракиран. И ето че се сетих къде съм ви виждала. На Новогодишната забава, точно преди една година.
— Новогодишната забава?
— Да, във Вечния Център в Ню Йорк. Вие навярно не сте ме запомнили. Не ни запознаха. Аз бях с хората от отдела за Изследване на Времето.