— Ан — запита той. — Ан, какво става?
Тя спря пред него.
— Какво са направили с теб? — запита тя.
— Нищо особено — каза той. — При все че здравата се опитаха. Но кажи ми каква е тази работа?
— Документа, който беше у теб. Спомняш си, нали?
— Да, дето го дадох на теб онази нощ. Или помислих, че съм ти го дал. Беше ли наистина в плика?
Тя кимна с глава.
— Беше една глупост. В него пишеше: „Сложи 2468934“, смешно че съм запомнила цифрите, нали? Ти самия каза, че си го чел и си забравил.
— Да, спомних си. Беше нещо като вписване в списък. И какво значи то?
— Номерът — обади се до него Б. Дж. — е номер на човек в камерите. Списъка беше таен списък на хора, които никога нямаше да бъдат съживени. Всички данни за тях е трябвало да бъдат заличени. Тези хора е трябвало да изчезнат от човешкия род.
— Да не бъдат съживени? Но защо?
— Те притежават големи капитали — каза Б. Дж. — Капитали, които могат да бъдат прехвърляни. Прехвърляни и документирани така, че да не се загубят, ако собствениците им не бъдат съживени и не ги потърсят.
— Лейн! — каза Фрост.
— Да, Лейн, касиера. Той може да манипулира такива неща. Маркус е издирвал и посочвал жертвите. Хора, които нямат близки роднини и приятели. Хора, които никой няма да потърси, ако не бъдат съживени.
— Ти, разбира се, знаеш, Б. Дж. — намеси се без дори следа от настървение Епълтън, — че ще те съдя за това. Ще те докарам до просяшка тояга. Ще смъкна всичко от теб. Тази клевета ти ми отправи пред свидетели.
— Много се съмнявам. Признанията на Лейн са в ръцете ни — отвърна Б. Дж. и кимна с глава към двамата от станцията. — Вкарайте ги в машината.
Двамата мъже заблъскаха Кларънс и Епълтън нагоре по стълбата.
Б. Дж. се обърна към Фрост.
— Ти ще дойдеш ли с нас?
Фрост се подвоуми.
— Ами, де да знам…
— Белезите могат да се премахнат — каза Б. Дж. — Официално ще заявим нашата признателност за всичко направено от тебе. Службата ти те очаква. Имаме сведения и доказателства, че процесът и присъдата са били нередовни — устроени от Маркус. А аз ще се погрижа Вечния Център да оцени по достойнство и осезателно да изрази своята благодарност за откриването на този лист…
— Но аз не го открих.
— Хайде, хайде — упрекна го Б. Дж. — Хайде без излишна гордост. Мис Харисън ни разказа подробно. Тя го донесе при нас. Вечният Център е задължен и на двама ви и никога няма да може да ви се отплати.
Рязко се обърна и тръгна към хеликоптера.
— Всъщност не бях аз — каза Ан, — въпреки че не бих могла да му кажа кой беше. Беше Джордж Сътън. Той го дешифрира и събра фактите и доказателствата.
— Чакай, чакай — каза Фрост. — Джордж Сътън? Не познавам…
— Познаваш — прекъсна го тя. — Човекът, който в онази нощ те взе от улицата — Холито. Старикът, който беше те питал дали вярваш в Бог.
— Дан — обърна се Б. Дж. към тях като стигна до стълбата.
— Да, Б. Дж.
— Маркус дойде тук да търси Мона Кямпбъл. Каза, че имал сведения, че е някъде насам. Ставаше дума за някаква стара стопанска къща. Предполагам, че е тази.
— И на мен каза това — отвърна спокойно Фрост. — Изглежда мислеше, че аз знам нещо за нея.
— А ти знаеш ли?
Фрост поклати глава.
— Абсолютно нищо — отвърна той.
— Е — каза Б. Дж., — ще се ходи пак за гъски. Ще я открием тези дни.
Изкачи се тежко по стълбата.
— Представи си само — каза Ан. — Връщаш се. Мога да ти приготвя още една вечеря.
— Аз пък ще изляза и ще купя червени рози и няколко свещи.
Отново си спомни топлината, утехата и чувството за истински живот, който тази жена можеше да донесе в една бедна и скучна стая. Спомни си също как празнотата и горчилката на окаяния му живот изчезнаха в нейното присъствие, и как той почувства близост и приятелство, които не беше познавал.
Любов? Учуди се той. Любов ли беше това? Как да разбере човек? В този първи живот на човека едва ли има време за любов — нито дори време да помисли и разбере какво е тя. А във втория живот ще има ли време? Сигурно, защото времето ще бъде безкрайно. Но човекът ще продължи ли в безкрая на това време своя материализъм както в първия живот? Ще стане ли друг човек, или ще си остане същия. Ще отнесе ли човек клеймото на първия живот и във вечността?
Тя се обърна с лице към него. По бузите й се стичаха сълзи.
— Ще бъде същото — каза тя.
— Да — отвърна той. — Ще бъде същото.
При все, че добре разбираше, че няма да е същото. Земята не можеше да остане същата. Мона Кямпбъл беше открила истина, която може би никому няма да каже, но след години ще дойдат други, които също ще я открият и светът ще узнае. И с нова сила ще почувства агонията и терзанията на съзнанието. Истините, внушавани и трупани с години, ще бъдат пресяти и преоценени. Вечният Център ще бъде оспорен в своите обещания с други обещания. Обещания, забулени в тайнство и вяра, и светът отново ще попадне между воденичните камъни на схващания и убеждения.