— Нямам никаква представа — призна Чарли и протегна ръка, за да вземе, автомата. — Дай ми го. Ще ти покажа как работи.
Бритън го подаде на Кастило. Той извади пълнителя и провери дали в цевта има патрон.
— Внимавай, Джак. Може да ти се наложи да го използваш — предупреди Кастило.
— Слушам те най-внимателно — отвърна Бритън.
— Това е „Мадсън“ S53 — започна Кастило. — Калибър деветмилиметров „Парабелум“. Дъгов пълнител с трийсет патрона. Има режим за автоматична и единична стрелба. Нали си стрелял с автоматично оръжие?
— Да, но не с това.
— Много хора харесват „Мадсън“ — обясни Кастило. — Стреля от отворена цевна кутия, с други думи, за да изстреляш куршум, дърпаш затвора от горе и назад. Ако пълнителят е зареден, затворът ще отвори цевната кутия, вкарвайки го в действие, и така произвежда изстрел. После затворът се връща в задна позиция. Произвежда 650 изстрела в минута. Пълнителят е с 30 патрона, двуредов.
Върна оръжието на Бритън.
— Спусни предпазителя.
Джак го послуша.
— Сега можеш да върнеш предпазителя. — Остана да го наблюдава, докато пълнителят щракна на място.
— Готово — обади се Бритън.
— Браво — похвали го Кастило. — Сега го остави внимателно. В момента няма да ти трябва, а аз искам да си изям сандвича. Ти гладен ли си, Джак?
— Не, благодаря.
— Сигурен ли си? Сандвичите ми изглеждат добре. — Кастило посегна да си вземе.
Кастило тъкмо дояждаше огромно парче невероятно вкусен apfelstrudel — „Защо ли се изненадвам? Нали сме в Немската болница“, — когато на вратата се почука. Едър мъж в цивилни дрехи влезе и подадена полковник Мунц малък пластмасов плик.
— Полковник, едни американци търсят сеньор Кастило.
Мунц не отговори веднага. Стискаше плика. Кастило видя, че в него са прибрани две гилзи.
— Има и други, нали? Няма да ни свършат работа в съда.
— Общо са двайсет и четири, полковник. Все още търсим. Възможно е някои от свидетелите да са си взели за сувенир.
Мунц отвори плика и извади гилзата, огледа я внимателно и я подаде на Кастило.
— Израелски — каза той. Същите като онези на „Авенида Томас Едисън“ в таксито.
Кастило взе гилзата и я подаде на Бритън.
— Вече имаме убедително доказателство, че през 1999 година израелците са произвеждали муниции.
Мунц му се усмихна.
— Не се усмихвай — отсече Кастило. — Не мога да измисля за какво друго доказателство могат да ни послужат. — Погледна Бритън. — Само от любопитство искам да видя с какво е зареден „Мадсън“ на посолството.
Бритън извади пълнителя, измъкна един патрон и огледа основата му.
— Израелски, 1992 година.
— Убедително доказателство, че лошите разполагат с по-нови муниции от добрите — отвърна Кастило. — Не че има значение, но започвам да се питам дали ще имаме шанс да отвърнем на огъня.
— Искаш ли ги? — кимна Мунц.
— Да, благодаря — отвърна Кастило и взе пластмасовия плик, взе гилзата от Бритън, пусна я вътре, затвори плика и го пусна в джоба си.
— Американци ли каза, че ме чакат? — обърна се той към подчинения на Мунц.
— Si, senor.
Кастило даде знак да ги въведат.
Бяха двама — един цивилен — Кастило го помнеше от брейнсторминга, но така и не бе запомнил името му — и пехотинец. Мъжът в средата на двайсетте бе с маслинова кожа и Кастило реши, че е от агентите на Агенцията за борба с наркотиците. Носеше пушка „М–16“.
Пехотинецът бе в зелена униформа, на колана му висеше кобур с „Берета“ и имаше чин ефрейтор.
— Аз съм Кастило. Мен ли търсите?
— Солес, господин Кастило. Агенция за борба с наркотиците. Казаха ми да се явя при вас и да чакам заповедите ви.
— Говорите ли испански, господин Солес? — попита Чарли на испански.
— Говорех го, преди да науча английски — отвърна Солес на испански.
Кастило забеляза акцента му.
— От Тексас сте, нали? Откъде? — продължи да пита той на испански.
— От Сан Антонио, сеньор.
— И аз.
— Да, господине, знам.
— Откъде?
— Баща ми е Антонио Солес, господине. Вие го познавате.
Антонио Солес бе един от помощниците във фермата на дядо му, който работеше и в офиса, и из фермата и бе сред мъжете, които носеха ковчега на погребението на дон Хуан Фернандо Кастило. Чарли веднага си представи едрия мургав мъж, застанал над отворения гроб, сълзите, рукнали по бузите му.
— Познавам го, разбира се. Той как е?
— Все още се грижи за дон Фернандо — отвърна с усмивка Солес.
Чарли не го разбра в първия момент. След това се усмихна.
— Откога дебелият ми грозен братовчед се нарича „дон Фернандо“?
— Хората започнаха да се обръщат към него по този начин, след като дон Фернандо почина. Все още не му харесва. Но пък на доня Алисия й допада.