— Да, господине.
— В такъв случай разговаряй с президента — изтъкна Монтвейл.
— И двамата ще го направим, господин Монтвейл — заяви Хол и тъй като Монтвейл не отговори, той продължи: — Слушам те, Чарли.
— Господине, посланик Силвио е с мен. В момента сме в кабинета му в посолството. Разговорът е включен на микрофон.
— Добър вечер, господин посланик — поздрави Хол. — Разбрахте ли вече какво се е случило?
— Да, господин секретар, разбрах — потвърди Силвио.
— Познавате ли националния директор на разузнаването, господин Монтвейл?
— Да, господине. Познавам посланика. Добър вечер, господине.
— Как си, Силвио?
— Много добре, господине. Благодаря ви.
— Опитах се да ти се обадя по-рано, когато президентът ми съобщи за събитията. Нямаше те.
— Кога е било това, господине?
— Преди четирийсет и пет минути, може би преди час. Много ми е интересно защо не беше на работното си място.
— По същото време съм бил с госпожа Мастърсън, господине.
— Не ви ли съобщиха, че съм звънял?
— Оставих инструкции да не ме безпокоят, докато съм с нея, господин Монтвейл.
— Дори да се обаждам аз ли?
— Независимо кой. Имах намерение да ви позвъня, господине, след като господин Кастило приключеше разговора си със секретар Хол.
— Много странен начин за подреждане на приоритетите. Разкажи ми за госпожа Мастърсън. Президентът е силно притеснен.
— Да, господине.
— Господин Монтвейл — намеси се Хол. — Позволете да предложа да се разберете с посланик Силвио, след като майор Кастило приключи с доклада си.
— Ти май не разбираш, Хол, че действам по заповед на президента.
— По тона ти, Чарлс, а аз го познавам твърде добре, смея да твърдя, че двама от хората, на които разчитам, са се хванали за гушите — намеси се президентът на Съединените щати. — Господа, нали нямате нищо против и аз да се включа в разговора?
— Разбира се, че нямаме, господин президент — отвърна незабавно Монтвейл.
— Добър вечер, господине — поздрави Хол.
— Чуваш ли ме, Чарли? — попита президентът.
— Да, господине — отвърна Кастило. — Тук е посланик Силвио, господине.
— Какво изпуснах? Не ми се иска да повтаряте, но нямаше начин да накарам проклетия… видният си гост да си тръгне по-бързо.
— Тъкмо започвахме, господин президент.
— Започни със състоянието на агента — нареди президентът.
— Добре, господине. Специален агент Шнайдер в момента е в операционната. Получила е три рани от деветмилиметров автомат „Мадсън“…
На Кастило му трябваха може би пет минути, за да докладва какво се бе случило и какво възнамеряваше да предприеме. Президентът го прекъсна три пъти. Веднъж, за да попита къде са били аржентинските полицаи, когато автомобилът на посолството е бил нападнат, втория път, за да разбере какво е качеството на медицинското обслужване, което получава агент Шнайдер, а третия път, за да напомни, че семействата на Шнайдер и сержант Роджър Маркъм трябва да бъдат уведомени.
— Това е всичко, господине — завърши Кастило.
Последва ново десетсекундно мълчание, а след това президентът заговори отново:
— Не казахте почти нищо, посланик Силвио. Означава ли това, че двамата с Чарли сте единодушни по всички въпроси?
— Да, господине — потвърди простичко Силвио. — Мислим почти еднакво.
— А щеше ли да ми кажеш, ако не беше така?
— Да, господине, щях — отвърна Силвио.
Последва ново дълго мълчание, а след това президентът каза:
— Вие чували ли сте за хората, които отишли при президент Линкълн, за да му кажат, че генерал Грант е пиян? На Линкълн му било писнало от пререканията на хората около него, а той не бил от най-търпеливите. Този път обаче успял да се овладее. Президент Линкълн казал: „Разберете какво пие генерал Грант, а аз ще се погрижа и останалите ми генерали да започнат да пият от същото.“
Президентът замълча.
— И така, господин посланик, да сменим темата. Питах се дали можете да ми изпратите по майор Кастило една бутилка от онова, което пиете вие двамата? Ще я изпия заедно със секретар Хол и директор Монтвейл.
— За мен ще бъде истинско удоволствие, господин президент — отвърна развеселен Силвио.
— Питам само от любопитство — продължи президентът. — Какво ще бъде?
— Майор Кастило, господине, също като мен харесва местно каберне „Сентенир“ от Мендоса.
— Ще чакам с нетърпение — отвърна президентът. — Май две бутилки ще са по-добре от една. Нека бъде кашон.
— Разбира се, господине.