Кастило чу вратата на нишата да се отваря и се обърна.
Влязоха посланик Силвио и Алекс Дарби.
„Господи! — помисли си неочаквано той. — Това пък откъде дойде? Защо му се нахвърлих на нещастника?
Не че той не го заслужаваше.
Само че ти си ядосан на целия свят и не беше нужно да си го изкарваш на първия, който ти попадна. Не беше никак умно.“
— Добро утро, господине — поздрави Чарли. — Здравей, Алекс.
— Семейство Мастърсън ще са тук след три минути — обясни посланикът. — Току-що ни позвъни господин Сантини.
— Добре, господине.
— Иска ми се — продължи Силвио, — ако ти нямаш нищо против, да останеш, когато семейство Мастърсън тръгнат за „Езейза“, и след това да придружиш ковчега.
— Както кажете, господине, нямам нищо против.
— Тони пита дали ще бъдеш със семейство Мастърсън — обади се Дарби.
— Тони е по-опитен от мен — отвърна Кастило. — Не искам да му се пречкам.
— Тогава аз ще бъда със семейството — реши Дарби. — Двамата с жена ми.
— Добре. Аз ще остана с посланика.
— Добре — съгласи се посланикът. — Да вървим да си намерим местата, Алекс.
Щом тръгнаха, Кастило прецени, че е най-добре да бъде отвън, когато семейство Мастърсън пристигнат, и бързо излезе от нишата. Ефрейтор Лестър Брадли го последва.
Двамата застанаха сами на тясната улица пред църквата.
„Къде, по дяволите, са жандармеристите?“
В следващия миг ги видя. Бяха в двата края на улицата. Някои стояха край блокадите, където уличката влизаше на „Плаца де Майо“. В другия край един жандарм ръкомахаше като регулировчик, а след малко пежо седан влезе на заден ход в улицата. Последва го беемве на посолството, след това GMC „Юкон XL“.
— Предполагам, влизат на заден, за да могат да излязат по-бързо — реши Лестър.
— И аз така си помислих, ефрейтор Брадли.
— Позволете да говоря, господине.
— Слушам те.
— Направихте на кайма лейтенанта, нали, господине? — възхити се Брадли.
— Предполага се, че не си го чул, ефрейтор.
— Какво да съм чул, господине?
Кастило му се усмихна и поклати глава.
Брадли посочи улицата.
Тони Сантини и други двама американци, които Чарли познаваше по физиономии, но не помнеше имената им, крачеха бързо към тях.
— Как е Шнайдер — започна Сантини.
— Будна е, но я боли. Остана много разочарована, че не е уцелила някой от онези мръсници. Бритън и агент от Агенцията за борба с наркотиците, Рикардо Солес, останаха при нея.
— Провери ли вътре? — попита Сантини и кимна към катедралата.
Два „Юкона“ на посолството даваха на заден по улицата към мястото, където бяха застанали Чарли и Тони. От единия слязоха шестима американци, трима въоръжени с пушки М–16, двама с „Узи“ и един с „Мадсън“. Сантини повика мъжа с „Узито“ и погледна Кастило.
— Вътре провери ли? — повтори той.
Кастило кимна.
— Аржентинският ВИП е тук, но нито президентът, нито външният министър са дошли.
— Сигурно ще са последни — отвърна Сантини.
— Посланикът, Дарби и съпругите са вътре — продължи Кастило. — Дарби и съпругата му искат да пътуват с теб до „Езейза“, за да придружат ковчега.
— Ами ти?
— Мисля, че и аз.
Сантини кимна.
— По сценарий конвоят на семейство Мастърсън тръгва. Пътуваме към „Езейза“ по „Авенида 9 Хулио“ и магистралата. Щом улицата се разчисти, автомобилът на посланика, „Юконите“ на посолството — три броя, един за ковчега, два като почетна стража — и един автобус аржентински войници ще влязат в улицата заедно с автомобилите на ДРУ, които ще ни следват по пътя. Щом месата свърши, почетната гвардия качва ковчега в „Юконите“ и конвоят потегля по същия път към „Езейза“. Съгласен ли си?
— Разбира се.
— Къде ти е колата?
— Зад ъгъла — посочи Кастило. — С още два автомобила на ДРУ.
— Бих ти предложил да тръгнеш с посланика, но на хората от ДРУ никак няма да им хареса, ако не участват в парада. Но както ти решиш.
— Аз бих казал майната им, но те като нищо може да настояват и да създадат проблеми.
— Така е. Значи твоят автомобил и техните се нареждат след нашите. — Сантини посочи задната част на катедралата. — Когато ДРУ и първата кола на посолството излезе от улицата, автомобилът на посланика се нарежда в колоната, след него минава „Юконът“ с ковчега, идваш ти и придружителите ти от ДРУ, след това останалите. Става ли?
— Тони, ти знаеш какво правиш. Ще се съобразим с всичко, което решиш.
Сантини кимна, след това се обърна към мъжа с „Узито“.
— Нали чу?
— Да, господине.
— Уреди нещата.
— Добре, господине.
Сантини надигна глас, за да го чуят всички, които бяха по-далече.