— Точно така, „Три-нула-едно“.
Вторият пилот докосна Торине по рамото и посочи през прозореца. Син пикап на Военновъздушните сили с надпис „Последвайте ме“ и GMC „Юкон“ бяха паркирани един до друг до рампа към пистата.
— Дотерман, чу ли? — попита Торине.
— На страничната врата съм, полковник.
Торине се обърна към Кастило.
— Защо ми се струва, че дестинацията ти е онзи „G747“?
— „Кислър“ — заговори вторият пилот в микрофона. — „Три-нула-едно“ е спрял на пистата.
— Виждаме ви, „Три-нула-едно“ — отвърна диспечерът.
— Полковник — обяви Дотерман, — приближават джип и „Последвай ме“. Джипът ме вижда. Ще спре отстрани.
— Сигурно е „Юкон“, Дотерман — отвърна Торине.
— Каква е разликата?
— Не знам — призна Торине.
— От незнайното нещо слизат хора — докладваше старши сержант Дотерман.
Когато полковник Торине понечи да разкопчае колана, за да се изправи, Кастило се надигна от аварийната седалка, сгъна я, за да я прибере на място, и застана до вратата на пилотската кабина. Усети, че госпожа Мастърсън го наблюдава. Срещна погледа й за миг, ала след това извърна очи.
Трийсет секунди по-късно слаб подполковник от морската пехота в синя униформа се появи на стълбите.
Погледна Кастило, след това се отправи към госпожа Мастърсън.
— Госпожо Мастърсън, аз съм подполковник Макелрой, адютант на президента. Самолетът ще рулира до един от хангарите. Посланик и госпожа Лоримър ще се качат на борда…
— Аз съм специален агент Уилки от Тайните служби — заговори набит мъж до ухото на Кастило. — Вие ли сте господин Кастило?
Кастило се подразни от прекъсването. Госпожа Мастърсън отново бе отправила поглед към него и му обръщаше повече внимание, отколкото на адютанта.
„Освен това не беше разгневена. Не се опитваше да ми подскаже, че сега ще си намеря майстора.
По-скоро се опитваше да изпроси помощ или да ми каже, че иска да поговорим.
Може би дори и двете.
Какво става?
Този пък глупак откъде се взе?“
Кастило едва се овладя да не изблъска агента на Тайните служби от пътя си.
— Аз съм Кастило.
— Последвайте ме, господине. Президентът иска да поговори с вас.
Кастило кимна.
Специален агент Уилки тръгна по стълбите. Чарли го последва, ала преди това погледна за последен път госпожа Мастърсън. Очите им отново се срещнаха.
„Тя е отчаяна и уплашена.
Не иска да тръгвам.“
Госпожа Мастърсън стана, изблъска подполковник Макелрой и се провикна:
— Господин Кастило?
— Да, госпожо?
— Може ли за момент?
— Да, госпожо, разбира се.
Тя мина покрай Макелрой и застана на входа за пилотската кабина. Застана толкова близо до Чарли, че той се отдръпна и се сблъска с Торине.
— Какво мога да направя за вас, госпожо? — попита той. — Да не би нещо да не е наред?
Тя вдигна очи към него. Той видя как се наливат със сълзи.
— Страхувах се да кажа каквото и да е, докато бяхме в Буенос Айрес — призна тя. — Трябваше да опазя децата си.
Той кимна.
Елизабет Мастърсън си пое дълбоко дъх.
— Сега вече не сме в Аржентина. У дома сме. — Тя замълча, след това продължи бавно и предпазливо, сякаш бе репетирала онова, което възнамеряваше да каже. — Хората, които ме отвлякоха, искаха да им кажа къде е брат ми. Казаха, че ако не им съобщя, ще убият децата ми, едно по едно. След това ме заплашиха, че ще убият и децата, и родителите ми, ако кажа и дума. След това убиха Джак… — Гласът й пресекна. Тя преглътна и продължи: — Убиха съпруга ми, за да ми покажат, че намеренията им са сериозни.
— А вие не знаете къде е брат ви, така ли? — попита тихо Кастило.
Тя поклати глава.
Кастило сложи ръка върху нейната.
— Слушайте ме внимателно, госпожо Мастърсън. Имате думата ми, че никой няма да нарани децата ви. Нито пък родителите ви. Нито пък вас…
— Просто не знаех какво да направя. Затова не…
— Господин Кастило, президентът чака! — обяви нетърпеливо специален агент Уилки от Тайните служби.
— Значи ще му се наложи да почака — сопна се Кастило и отново погледна към госпожа Мастърсън.
Тя клатеше глава и се усмихваше през сълзи.
Той я погледна въпросително.
— Знаех, че ще трябва да кажа на някого — продължи тя. — Струва ми се, бях права, като се спрях на вас.
— Не разби…
— Според вас колко са хората, които биха накарали президента да чака?
— Това просто показва, че действам импулсивно — отвърна Кастило.
— Не, господин Кастило. Вие сте точно такъв, какъвто ви описа господин Дарби.
Той изви вежди. Тя поясни: