— Непоклатим мъжага, точно човекът, който би искал да е в твоя ъгъл, когато те хванат натясно.
— Ако вярвате на тези думи, госпожо, бъдете спокойна, във вашия ъгъл съм.
— Господин Кастило, за бога, президентът ви чака! — подвикна специален агент Уилки.
— Ще се върна веднага щом мога — обеща Кастило.
Тя се надигна и го целуна по бузата.
— Благодаря ви.
След тези думи се върна на мястото си. Кастило вдигна поглед към полковник Торине.
— Нали чу всичко?
Торине кимна отсечено.
— Ще дойдеш ли с мен? Може да се наложи да разчитам на свидетел.
— Разбира се — отвърна Торине и извика: — Бил, слизам. Самолетът е твой.
— Слушам, господине.
Когато специален агент Уилки видя, че Торине тръгва след Кастило, той се обърна изненадан.
— Президентът не каза нищо за втори човек, господин Кастило.
— Значи ще се изненада, когато види полковник Торине, нали?
Щом застанаха на пистата до „Глоубмастъра“, специален агент Уилки заговори в микрофона на ревера.
— Господин Кастило настоява да доведе и пилота.
— Не просто пилота, приятелю — поправи го грубо Торине. — Полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили на САЩ.
— Казва се Торине — обясни в микрофона специален агент Уилки.
Трийсет секунди по-късно специален агент Уилки получи нареждане.
— Качете се в „Юкона“, господа, ще ви заведа при президента.
Трийсет секунди след като се качиха на задната седалка, Торине докосна рамото на Кастило и посочи през прозореца.
Кастило погледна навън и видя войници, въоръжени с пушки „Кар–16“, обградили „Глоубмастъра“.
— Не знаех, че поверяват пушки на военновъздушните сили — отбеляза Кастило.
Торине се подсмихна.
— Тези не са от военновъздушните, глупчо. Войници са, почти съм сигурен, че са от Специалните части или „Делта форс“. Поне един от тях е „Грей фокс“. Това е сержант Орсън, нали?
Кастило погледна. Единият беше висок рус взводен сержант, който се казваше Орсън. За пръв път Кастило бе видял снайперист от „Грей Фокс“ в Коста Рика, където Орсън много професионално бе ликвидирал двама от терористите, откраднали самолет „727“.
— Дяволите да го вземат, наистина е Орсън.
„Какво, по дяволите, ставаше тук?“
„Юконът“ спря пред стълбите, които отвеждаха на огромен „Боинг“, и Кастило и Торине слязоха. Огромен брой хора пазеха, включително две жени, очевидно агенти от Тайните служби.
Едната заговори в микрофона на ревера си, след това се обърна към Кастило и Торине.
— Можете да се качите, господа — покани ги тя. — Президентът ви очаква.
ХII.
(ЕДНО)
На борда на „Еър Форс Едно“
Военновъздушна база „Кислър“
Билокси, Мисисипи
20:50, 25 юли 2005
Въпреки че и преди бе виждал самолета на президента, Кастило никога не се бе качвал.
Първото, което забеляза, когато влезе, бе, че интериорът с нищо не прилича на другите „Боинг 747“, които бе виждал. Вместо редиците седалки, той видя президентския печат на кремава стена — дълга поне петнайсет метра — от лявата страна чак до самия й край.
Второто, което забеляза, бе агент на Тайните служби, застанал в коридора отляво. Кастило бе чувал, че апартаментът на президента е на носа на самолета, и реши: „Този тук пази президента“, когато чу гласа на втори агент. Този му беше познат.
— По коридора чак до вратата — посочи Джоуел Исаксън. След това добави: — Радвам се да те видя, Чарли.
Кастило разтърси ръката на Исаксън, без да каже и дума.
Вратата бе в края на коридора. Когато Кастило приближи, се появи нов агент от Тайните служби и отвори.
Той влезе и се озова в сравнително просторна конферентна зала. Имаше голяма маса с осем кожени стола. Всичките бяха снабдени с колани.
Около масата бяха насядали държавният секретар, доктор Натали Кохън, секретарят на Вътрешна сигурност, почитаемият Матю Хол; директорът на Националното разузнаване, посланик Чарлс Монтвейл; и генерал Алън Нейлър, главнокомандващ Централното командване. Президентът на САЩ се бе отпуснал на кожено канапе до вътрешната стена и говореше по телефона.
Когато видя Кастило, той се усмихна, даде му знак да влезе и да се настани до масата. Когато забеляза полковник Торине, махна и на него да влезе и да седне.
Държавният секретар и секретарят на Вътрешна сигурност се усмихнаха на Чарли. Генерал Нейлър му кимна, а директорът на Националното разузнаване го погледна със смесица от любопитство и неодобрение.
Президентът продължи да говори по телефона.
— Миличка, Чарли Кастило току-що влезе. Ще ти позвъня по-късно.