— Да, господин президент.
— Това беше основното — заяви президентът. — Сега искам господин Кастило да ни каже докъде сме стигнали и какво ще предприемем оттук насетне. — Той погледна Кастило. — Казвай, Чарли.
Кастило едва сега усети, че е седнал с изпънат гръб на самия край на стола, също като дете, което се страхува да не изпусне и дума, казана от по-възрастните.
Понечи да се изправи в знак на уважение.
„Я чакай малко!
Ако го сторя, ще излезе, че един нищо и никакъв майор докладва на по-висшестоящите и че очаква от тях мъдри думи и напътствия.
Доколкото разбирам, президентът не иска подобно нещо от мен.“
Вместо да стане, той се отпусна назад в стола и скръсти ръце на гърдите си, сякаш за да събере мислите си, което не бе далече от истината.
Забеляза, че генерал Нейлър и полковник Торине го наблюдават с искрено недоумение.
„Я да видим дали ще ми се размине.“
— Господин президент — започна той и се изправи. — Когато господин Дарби разпитваше госпожа Мастърсън в Немската болница — господин Дарби е представителят на ЦРУ в Аржентина и близък приятел на семейство Мастърсън, — тя заяви, че не знае абсолютно нищо за похитителите си. Тогава реших, че лъже…
— Ти ли, майоре, реши, че лъже? — прекъсна го нагло Монтвейл.
— Да, посланик Монтвейл, аз реших — отвърна Чарли и срещна погледа му. — По-късно и господин Дарби, и посланик Силвио се съгласиха с преценката ми.
— За какво е излъгала, Чарли? — попита президентът.
— По-скоро пропусна да каже някои неща, господине, не мога да кажа, че е излъгала. Тогава каза, че не помни никакви подробности около отвличането. Не й повярвах.
— Очевидно жената — намеси се отново Монтвейл — е била под стрес…
Президентът вдигна ръка, за да накара Монтвейл да замълчи.
Кастило погледна президента, след това продължи:
— Тъкмо преди да излетим от „Езейза“ — летището на Буенос Айрес — дадох на госпожа Мастърсън отличието, Великия кръст на Освободителя, който бе закачен върху знамето на ковчега лично от президента на Аржентина. Тя изрази пред мен съжалението си за смъртта на сержант Маркъм и за състоянието на специален агент Шнайдер. Не бях твърде любезен с нея. Тъкмо се бях върнал от болницата, където специален агент Шнайдер беше с обездвижена челюст след тежка операция, а секунди преди това бях минал покрай ковчега на сержант Маркъм. — Тогава й казах, че ако е била искрена, Маркъм може би щеше да е жив, а Шнайдер нямаше да лежи простреляна на три места.
— Ти си я нарекъл лъжкиня в лицето, така ли, Чарли? — попита Натали Кохън, неспособна да повярва.
— Да, госпожо, точно така.
— Каква беше реакцията й? — попита тихо президентът.
— В момента не реагира, господине, но тъкмо преди да сляза от самолета, ми каза, че след като е вече в Съединените щати, може да говори. Разкри, че похитителите са искали да разберат къде е брат й…
— Брат й ли? — попита президентът.
— Жан-Пол Лоримър, господине. Работи за Обединените нации в Париж. Госпожа Мастърсън твърди, че похитителите са заплашили да убият децата й, ако не им каже, а ако спомене и дума, щели да убият и децата, и семейството й. Убили господин Мастърсън, за да докажат колко са сериозни намеренията им.
— Мама му стара! — възкликна президентът на САЩ.
— Господин президент — намеси се госпожа Кохън, — вече няколко дни се опитваме да открием господин Лоримър, но без успех. Знаем само, че не е в апартамента си, а не е и на работа.
— Госпожа Мастърсън каза, че няма никаква представа къде се намира брат й — каза Кастило.
— Защо, майоре — попита Монтвейл, — госпожа Мастърсън е решила да се довери на вас, а не на посланик Силвио или на семейния приятел от ЦРУ?
— Сигурно защото вече сме в Щатите — отвърна Кастило.
— Разрешете да се намеся, господин президент — обади се Торине.
Президентът кимна.
— Бях свидетел на разговора между майор Кастило и госпожа Мастърсън — призна Торине. — Причината да се довери на майор Кастило са били думите на господин Дарби за майора.
— По-точно? — попита Монтвейл.
— Очевидно, господине — отвърна Торине, — господин Дарби е казал на госпожа Мастърсън, че майор Кастило е — цитирам дословно — „непоклатим мъжага, точно човекът, който би искал да е в твоя ъгъл, когато те хванат натясно.“
Президентът наклони глава на една страна и се усмихна.
— Този път съм напълно съгласен с мнението на представител на ЦРУ. Това, предполагам, е достатъчно красноречив отговор на въпроса ти, Чарлс.
— Да, господин президент.
Кастило забеляза, че генерал Нейлър тихо кашля. От опит знаеше, че това е начинът му да прикрие усмивката си.