„Майната ти, посланик Монтвейл, надут тъпанар!“, мислеше си Чарли, след това се овладя.
„Пак ли започваш, глупако?
Задължително трябва да се опиташ да се сработиш с Чарлс Монтвейл, директора на Националното разузнаване.
Видяхте се преди десет минути и той вече реши — сигурно има защо — че К. Г. Кастило е един арогантен дръвник, на когото трябва на бърза ръка да му се покаже къде му е мястото.
Най-лошото, което можеш да причиниш на тип като Монтвейл, е да го унижиш пред колегите му и пред президента на САЩ. Нито ще забрави това, нито ще ти прости.“
— Чарли, защо според теб на тези хора им трябва братът? — попита президентът. — И кои са те според теб?
— Нямам никаква представа, господин президент — призна Чарли. — Но мисля, че ако поговоря с него — стига да го открия, — много неща ще се изяснят.
— От Обединените нации казват, че не знаят къде е, така ли, Натали? — попита президентът.
— Опитахме се да се свържем с него, когато отвлякоха госпожа Мастърсън, за да съобщи той на семейството, тъй като баща им, посланик Лоримър, има сериозни проблеми със сърцето. Така и не успяхме да го открием. Всичко, което успяха да разберат от посолството ни в Париж, бе, че колата му е в гаража, дрехите — в апартамента, все едно че е заминал някъде на почивка. Очевидно той сам си е бил шеф и е ходел където реши и когато реши.
— Тези негодници убиха, за да покажат колко много им трябва въпросният Лоримър — натякна президентът. — Животът му е в опасност. Няма ли да съобщите на Обединените нации? Те да не би да искат да се измъкнат?
— Господине, предполагам, че Обединените нации и в Ню Йорк, и в Париж знаят за убийството на Мастърсън.
— Но не знаят какво госпожа Мастърсън е казала на Чарли, нали?
— Не, господине. Веднага ще се свържа по телефона с посланика ни в ООН и ще му разкажа, ако разрешите.
— Предпочитам да не го правите — намеси се Кастило.
— Защо не? — попита любопитно Натали Кохън без да се обижда.
— Нещо ми подсказва, че не бива да го правим.
Държавният секретар погледна президента. Той бе замислен.
— Искам да ви кажа нещо важно, така че внимавайте. — Ще се съобразим с усета на Кастило не защото съм съгласен с него, а защото не съм сигурен, че ще стане по-добре, ако го пренебрегнем. Освен това аз съм единственият, който може — и от време на време ще го правя — да пренебрегва мнението и решенията му. Разбрахме ли се?
— Да, господине — примири се секретар Кохън.
— Какво смяташ да правиш, за да откриеш липсващия брат, Чарли?
— Ще замина за Европа, за да се опитам да го намеря.
— Кога?
— Веднага щом се уверя, че госпожа Мастърсън и децата й са на сигурно място, господине. Дал съм й думата си, че ще бъде в безопасност.
— Ще бъде — потвърди президентът. — Забеляза ли приятелите си от „Делта Форс“, Чарли?
— Да, господине, забелязах ги.
— Главният прокурор се съгласи с мен, че положението изисква намесата на войската за осигуряване защитата на семейство Мастърсън. Очевидно времето им е ограничено и те не могат да останат да ги пазят вечно, но поне за момента семейство Мастърсън са на сигурно място.
— Госпожа Мастърсън беше помолила специален агент Шнайдер да потърси частен детектив. Ще направя каквото мога по въпроса.
— И заминаваш за Европа веднага след като приключиш с всичко това, така ли?
— Да, господине.
— Искаш ли да пътуваш до Вашингтон с нас? Предполагам, че от Вашингтон ще стигнеш до Европа по-бързо, отколкото от Билокси.
— Господине, помолих братовчед си да докара семейния самолет тук. Предпочитам да използвам него.
— Няма ли да вземеш „Еър Форс“? Някой „Гълфстрийм“?
— Според мен, господине, е по-добре да използвам цивилен самолет. Не се набива толкова на очи.
— Да не говорим колко скъпо излиза. По този въпрос мислил ли си? Кой ще плаща?
— Господине, последния път, когато го използвахме — по време на операцията за „727“, пътувахме с него от Мексико до Коста Рика, — бе даден под наем на Тайните служби. Надявах се да успеем и този път да направим така.
Президентът погледна секретар Хол. Тайните служби бяха станали част от Вътрешна сигурност.
— Ще има ли проблем, Мат?
— Не, господине — отвърна Хол и добави: — Тук е, Чарли. Фернандо е в хангара, където… ще проведем церемонията.
— Добре, тогава — реши президентът. — Има ли нещо друго? Екипировка, хора, какво ти трябва?
— Списъкът е дълъг, господине.
Президентът му даде знак да продължи.
— Искам да спра във Форт Браг и да взема сателитна радиостанция от „Грей Фокс“ и радист. Искам още една, която да бъде инсталирана в комплекса „Небраска“, а трета — изпратена в посолството в Аржентина, също с радист.