— Това не е проблем, нали, генерал Нейлър? — попита президентът.
— Абсолютно никакъв, господине. Веднага ще съобщя на генерал Макнаб.
— Нещо друго, Чарли?
— Да, господине. Искам да взема назаем един от пилотите на полковник Торине, който е правил презокеански полети. Аз никога не съм летял през океана.
— И това не би трябвало да е проблем, нали, полковник?
— За съжаление, проблем има — намеси се Торине. — Досега не си бях давал сметка, че майор Кастило не е достатъчно доволен от летателните ми умения. Аз съм съсипан и безкрайно унизен.
— Искаш да кажеш, че искаш да пилотираш неговия самолет ли? — попита с усмивка президентът.
— Разбира се, господине.
— Значи въпросът е решен — заяви президентът.
— Благодаря — обърна се Кастило към Торине.
Президентът погледна часовника си.
— Не разполагаме с повече време. Трябва да си сменя ризата. През това време ти можеш да продължиш със списъка със заявките.
Той излезе от конферентната зала.
Кастило усети студения поглед на Монтвейл.
— Какво друго можем да направим за теб, майоре? — попита той, като наблегна на „майор“.
Кастило погледна държавния секретар.
— Ще ми трябва малко помощ с паспортите ми, госпожо.
— Паспорти в множествено число ли чух? — попита Монтвейл.
— Влязох в Аржентина с немския си паспорт…
— Моля? — прекъсна го Монтвейл.
— Майор Кастило има двойно гражданство, господин посланик — повиши глас генерал Нейлър, неочаквано и рязко. — Понякога използва немската си националност — при това винаги много разумно — когато изпълнява някоя тайна мисия.
„Да не би любещият чичо Алън да ми се притече на помощ?
Или го направи, защото отношението на Монтвейл започна да го дразни прекалено много?
Може би и двете. В една от безкрайните си лекции, преди да отида в «Уест Пойнт», той ми каза да не забравям, че когато си извоювам ранг и положение, не бива да се самозабравям пред останалите, особено в присъствието на други.
Което аз пренебрегнах, когато смачках просто за удоволствие лейтенанта гвардеец, и то пред ефрейтор Лестър Брадли, който не пропусна нито една моя дума.
Което, разбира се, доказва, че съвсем не съм добрият офицер, за какъвто се представям.“
— Продължете, майоре — нареди Нейлър.
— Генерале, Госингер е записан в имиграционните…
— Госингер ли? — прекъсна го отново Монтвейл. — Кой е Госингер?
Този път държавният секретар се притече на помощ на Кастило.
— Чарлс — заговори тя. — Може би няма да е зле, ако оставим майор Кастило да довърши поне едно изречение, преди да му се нахвърлим с въпроси.
В първия момент Монтвейл я зяпна вбесен. След това, очевидно прецени, че Натали Кохън като държавен секретар е не само най-висшестояща в кабинета на президента — което означава, че има най-много власт сред събралите се, — но е и близка приятелка с президента, следователно не бива да я ядосва.
— Извинете, майоре — кимна Монтвейл. — Продължете, ако обичате.
— Аржентинците знаят, че Госингер е влязъл в страната, доктор Кохън — продължи Кастило. — Но нямам печат на излизане. Просто късметът ми се усмихна, защото не ми се наложи да извадя за проверка американския си паспорт, който няма входен печат, нито германския, който щеше да съсипе прикритието ми. Така че официално Госингер е все още в Аржентина и ми се иска да го изтеглим оттам.
— Ясно — отвърна тя. — Предлагам да ви издадем нов американски паспорт, който по очевидни причини няма да има печати, а след това ще накараме ЦРУ да ви направят изходен печат на немския паспорт. В отдела им по документация работят виртуози. — Тя погледна Монтвейл. — Нали така, Чарлс?
— Изглежда това е най-доброто решение — примири се Монтвейл.
— Ще ми трябва снимка — продължи доктор Кохън.
— В бюрото ми в комплекс „Небраска“ има — обясни Кастило.
— Чарли, ако ми дадеш и двата си паспорта, преди да приключим тук — предложи секретар Хол, — ще накарам Джоуел Исаксън да вземе снимката, след това да оправи всичко в Ленгли. Той познава когото трябва. — Обърна се към Монтвейл. — Нали може така, Чарлс?
— Каквото е необходимо, за да се свърши по-бързо работа.
— Искаш ли аз да се обадя на директора на Централното разузнаване, Чарлс, или предпочиташ ти да му позвъниш? — попита Натали Кохън.
— Ще му се обадя — реши Монтвейл.
— Нещо друго, Чарли? — попита тя.
— Да, госпожо, още едно нещо. Има агент на ФБР, изпратен в посолството ни в Монтевидео. Казва се Дейвид Уилям Юнг Младши. Беше изпратен в Буенос Айрес след похищението на госпожа Мастърсън, защото бяха необходими хора с опит в отвличанията.