Президентът е организирал шоуто, за да се покаже.“
Този път Жан-Пол гледаше не само заради Бетси и децата, ами заради баща си и майка си. Камерата бе уловила семейството, докато вървяха бавно след ковчега.
„Татко ми се струва добре, остарял, но изглежда добре за човек, който за малко не почина от инфаркт. Мама се занимава само с него. Бащата на Джак е същият като Джак. Също и голямото момче. Как, по дяволите, се казваше? Дали му казват Младши или Трети?“
Камерите не пропускаха нищо, докато семейството се настаняваше до президента. Той не само че целуна Бетси, ами я прегърна състрадателно.
„Това е специално за простолюдието, дето са гласували за него и го гледат в устата какво ще каже. Защо иначе ще е целият този цирк?
Държавният секретар също прегърна Бетси и я целуна, след това посланика и госпожа Лоримър и накрая децата.
Татко поне има вид на обиден.
Господи, не мога да я понасям тази надута свиня! И тя е същата стока като президента!“
— Скъпи американци — започна президентът и Жан-Пол Бертран едва се въздържа да не изключи телевизора, ала любопитството надделя.
— Изправям се тази вечер пред вас с две послания. — Едното е от ваше име. — Американският народ изказва искрените си съболезнования на семействата на Дж. Уинслоу Мастърсън и сержант Роджър Маркъм от морската пехота, които отдадоха живота си за Съединените щати. — Второто послание е лично от мен — продължи президентът. — То е отправено към онези, които подло убиха тези добри мъже. — Искам да повторя, че това безобразие няма да остане безнаказано. Наредил съм…
Жан-Пол Бертран изключи телевизора.
„Щеше да ми е приятно да погледам още малко семейството си, но ако затова трябва да гледам как този ръси простотии, просто няма да го бъде.“
ХIII.
(ЕДНО)
Апартамент „С“
Казино и курорт „Бел Виста“
Магистрала 90
Билокси, Мисисипи
22:30, 25 юли 2005
Когато тъмносиният, почти черен GMC „Юкон XL“ спря на ярко осветената алея пред хотела, един от портиерите отвори вратата на шофьора. Беше облечен в униформа на адмирал от имперския руски флот.
— Добре дошли в казино и курорт „Бел Виста“ — поздрави той. — С какво мога да ви помогна?
— Кажете ми къде да паркирам това чудо — помоли шофьорът.
— Веднага ще повикам вале да паркира автомобила, господине.
— Не — прекъсна го шофьорът и извади картата си от Тайните служби. — Само аз карам този автомобил. Трябва ми подръка, ако се наложи да тръгна бързо.
— Ясно — кимна шофьорът. — Някой от вас, господа, да се казва Костело?
— Името ми е Кастило — обади се Чарли от задната седалка.
— Вие ли сте гостът на господин Мастърсън, господине?
— А-ха.
— Поздравявам ви с добре дошъл в казино и курорт „Бел Виста“, господин Кастило — изчурулика отново портиерът и отвори задната врата. — Господин Тредгил, дежурният управител, ще дойде незабавно.
Кастило и Фернандо Лопес слязоха от „Юкона“.
Фернандо Лопес бе огромен мъж — висок метър и деветдесет, сто и десет килограма, с гъста черна коса, мургав. Беше облечен в тъмносин костюм, колосана бяла риза, вратовръзка на червено райе и черни каубойски ботуши.
— Ако ти се пие кафе или нещо друго — обърна се Кастило към шофьора, — няма проблем, защото ще се забавя поне час.
Агентът от Тайните служби кимна, но не отговори. Висок, слаб, елегантен мъж в края на четирийсетте приближи до тях.
— Господин Кастило? — попита той и когато Чарли кимна, му протегна ръка. — Приятно ми е да ви посрещна в казино и курорт „Бел Виста“, господин Кастило. Казвам се Едуард Тредгил и съм дежурният управител. Бихте ли ме последвали?
Той ги поведе към фоайето. От едната страна на огромните широкоекранни телевизори се виждаше как огромният „Еър Форс Едно“ рулира по пистата.
Управителят спря пред асансьора, извади с обигран замах пластмасова карта и отвори вратата на асансьора. След това подаде картата на Кастило.
— И той ще има нужда от същата — заяви Чарли.
— Веднага. — Господин Тредгил извади втора карта и я подаде на Фернандо. — Заповядайте, господине. Вашето име, ако обичате?
— Казвам се Лопес — отвърна Фернандо.
— За мен е удоволствие да ви посрещна в казино и курорт „Бел Виста“, господин Лопес.
— Благодаря ви.
Тредгил се поклони и ги остави да се качат в асансьора.
Кабинката пое нагоре и след малко вратите се отвориха към просторно фоайе. Тредгил ги поведе към една от четирите врати, прокара пластмасова карта през устройството за отваряне, след това се поклони отново.