— Нещо не разбирам, господине — обади се Кастило.
— Зеленоокото чудовище, господин Кастило. Нарича се завист — поясни Мастърсън. — Жан-Пол е три години по-голям от Джак. Футболният отбор на „Сейнт Станислаус“ не е върхът, но затова пък имат изключителен баскетболен отбор. Жан-Пол успя да си извоюва място чак накрая. Затова пък Джак успя още в девети клас. Двамата играеха заедно. Джак се превърна в звездата на отбора още от самото начало. И „Селтикс“, и останалите предложиха първо на него, докато беше още в гимназията. — След това дойде стипендията за „Нотр дам“. Жан-Пол отиде да учи в „Спринг Хил“, където не се отличи нито в спорта, нито в учението. Джак беше върхът на игрището, освен че стана и отличник. — След това „Селтикс“ му предложиха договор за огромна сума пари, а малко по-късно го блъсна камионът. Когато получи неприлично голямото обезщетение, двамата със съпругата ми разбрахме, че Жан-Пол е обзет от черна завист — нещо, в което не мога дори за миг да обвиня майка му и баща му, — защото ние бяхме по-заможни от семейство Лоримър. — Жан-Пол стана дипломат като баща си. Първото му назначение беше в Либерия. Когато Джак започна, го изпратиха в Париж. По-късно научих, че през всичкото време е смятал, че аз съм се погрижил. Истината е, че нямах абсолютно нищо общо. Честна дума. — Жан-Пол си подаде оставката и постъпи в ООН. Тогава го изпратиха в Париж. Там завари Джак и Бетси в апартамента на „Ке Анатол Франс“.
— Виж ти! — възкликна Кастило.
— Макар да ви разказах всичко това, господин Кастило — продължи Мастърсън, — не мога да повярвам, че Жан-Пол има нещо общо с убийството на Джак. Не мога и да допусна, че се е забъркал в нещо незаконно. Той е от хората, които през целия си живот се подчиняват на правилата, но по начин, който им е от полза, защото нямат куража да ги нарушат.
— Да не би да става дума за наркотици? — попита Фернандо. — Това е доста опасен бизнес.
— Просто не мога да го допусна дори като някаква далечна възможност, господин Лопес — отвърна Мастърсън. — Може да има нещо общо с Ирак.
— Едва ли, господине — отвърна Кастило.
— Ако оставя въображението си на воля — продължи Мастърсън, — възможно ли е да се окаже, че Жан-Пол по някакъв начин е ядосал израелците? Тяхната разузнавателна агенция… Мосад? Нещо такова.
— Да, Мосад — кимна Кастило. — Официално се води Институт за разузнаване и специални задачи.
— На Мосад им се носи славата на безпощадни — завърши мисълта си Мастърсън.
— Може и така да е — зачуди се Кастило. Опита се да събере мислите си. — Всички стрелци — и онзи, който е застрелял господин Мастърсън, и сержант Маркъм, и специален агент Шнайдер — са стреляли с деветмилиметрови куршуми, израелско производство.
Усети се прекалено късно. „Боже, дрънкало такова, защо го каза?“
— Не трябваше да го казвам — избъбри бързо той. — Изглежда умът ми не работи както трябва. Това просто доказва, че израелците произвеждат много муниции. Едва ли специален отряд снайперисти от Специалните части на Мосад биха се заели с подобна задача.
— Може би не — съгласи се Мастърсън. — Като се замисля обаче, не бива да изключваме израелското участие.
— От друга страна — продължи замислен Кастило, — тъй като наоколо се търкалят толкова много израелски муниции, може пък Мосад да са ги използвали. Защо не?
— Което ни насочва към Жан-Пол Лоримър и връзките му с французите — отвърна Мастърсън. — Това трябва да е ключът.
— Да, господине, може и да е така. С малко късмет ще бъда в Париж преди посолството ни да затвори. Не че има значение, ако е затворено. Представителят на ЦРУ там ще трябва да се откаже от вечерния си коктейл.
Мастърсън се разсмя.
— Ходили сте в Париж, нали?
— Да, господине.
— И какви са тези коктейли? — попита Фернандо.
— Това е нещо малко за отпускане, което си пийваш по пътя на връщате към къщи — обясни Кастило и двамата с Мастърсън се засмяха.
Фернандо поклати глава. Мастърсън отново се разсмя.