— Добре ли познавахте сина ми, господин Кастило?
— Не — отвърна Чарли. — Но от малкото, което видях, ми допадна.
— Затова ли сте толкова ентусиазиран да откриете тези хора?
— От една страна, да, господине. Но, от друга страна, е лично. Искам да открия хората, които простреляха специален агент Шнайдер и сержант Маркъм.
— Мислите ли, че правителството ще сподели ентусиазма ви? Или просто ще остави въпроса да отшуми?
— Не очаквам от тях ентусиазъм, господине, но очаквам пълното им съдействие.
— Може да са намесени други приоритети — предположи Мастърсън. — Да не се окаже, че когато обърнете камъка, отдолу ще лъснат червеи, които предпочитат да останат скрити? Може да има някаква връзка с националните интереси.
— Господин Мастърсън, когато бях на „Еър Форс Едно“ с президента, той нареди на посланик Монтвейл, директор на Националното разузнаване, и на държавния секретар да ми осигурят всичко, което поискам, а аз възнамерявам да поискам от ЦРУ всички данни, с които разполагат за Лоримър. Ще изискам от ФБР, от Агенцията за борба с тероризма и Агенцията за борба с наркотиците, от министерството на пощите и далекосъобщенията, от министерството на земеделието да ми изпратят всички данни, с които разполагат.
— Смятате ли, че ще помогне, ако се обяви награда — достатъчно висока, за да се полакоми всеки — за предоставена информация?
— Просто не е необходимо да го правите, господине.
— Не забравяйте, господин Кастило, че ако нещо…
— Благодаря ви, господине, няма да забравя.
— Има ли още нещо, което да ми кажете?
— Не се сещам, господине.
— Тогава най-добре да вървим в плантацията, преди да се притеснят къде сме се скрили.
— Господине, исках да поговоря с вас за плантацията — започна Кастило. — Много ми се иска да замина рано утре сутринта, а и трябва да върна Фернандо в Сан Антонио…
— Фернандо няма намерение да се връща в Сан Антонио — прекъсна го Фернандо. — Фернандо винаги е искал да отиде в Париж посред лято. Някой веднъж каза на Фернандо, че през юли в Париж няма нито един французин. Само си помислете каква красота и няма нито един французин, който да я скапва.
Мастърсън се разсмя.
— Говорите съвсем като сина ми, господин Лопес. — Обърна се към Кастило. — Много ми се иска да прекарате нощта в плантацията, ако не по друга причина, то защото Бетси ще се зарадва, когато разбере, че ви имам същото доверие, което ви има и тя.
„Боже господи!“
— Мога само да се надявам да оправдая доверието и на двамата.
„Което е почти сигурно, че няма да успея да постигна.“
(ДВЕ)
Военновъздушна база „Поуп“
Северна Каролина
07:15, 26 юли 2005
— Диспечерски контрол „Поуп“, тук „Лиър пет-нула-седем-пет“ — обади се полковник Джейк Торине по микрофона.
— „Лиър пет-нула-седем-пет“, тук „Поуп“.
— „Поуп“, тук „Седем-пет“. Виждате ли ни на радара?
— Виждаме ви, „Седем-пет“.
— Очаквано кацане на „Поуп“ след седем минути. Очакваме разрешение за кацане.
— „Лиър пет-нула-седем-пет“, уведомяваме ви, че „Поуп“ не приема граждански самолети.
Полковник Торине се обърна към майор К. Г. Кастило, който бе на лявата седалка.
— И сега какво ще наредите, капитане, шефе и така нататък? — попита той.
— Мислех, че няма да има проблем — отвърна Кастило.
— Винаги проверявай — посъветва го Торине. — Запиши си го, Чарли.
— Вас двамата май ви няма много по тази част, а? — обади се невинно Фернандо Лопес, коленичил между седалките, и майор Кастило размаха заканително пръст.
Полковник Торине отново включи предавателя.
— „Поуп“, „Седем-пет“ има разрешение за кацане на „Поуп“. Потвърждение от генерал-лейтенант Макнаб от Командване на специални операции.
— „Седем-пет“, нямаме данни за разрешение…
— И докато проверявате, ни дайте разрешение, ако обичате. Говори полковник Джейкъб Торине от Военновъздушните сили. Чакам потвърждение.
Майор Питър Денис от американските Военновъздушни сили, дежурен този ден, така и не успя да намери човек в цялата база, който да потвърди или да отрече, че „Лиър пет-нула-седем-пет“ има разрешение за кацане. Не успя да се свърже и с генерал Макнаб.
С огромно нежелание, тъй като нямаше друга алтернатива, майор Денис позвъни на генерал-майор Оскар Дж. Уинтърс, командващия базата, в квартирата му, където той закусваше, и обясни какво се е случило.
Генерал-майор Уинтърс бе напълно наясно, че според правилника на базата, „Поуп“ трябва да оказва съдействие на Форт Браг и на армейските поделения там. Знаеше, че генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб от Американската армия командва и 82-ра военновъздушна дивизия, и специалната военноморска школа.