Освен това знаеше, че генерал „Скоти“ Макнаб е нестандартна личност и за темперамента му се носят легенди. Освен това Уинтърс знаеше, че във Военновъздушните сили има полковник на име Джейкъб Торине. От къде на къде Торине пилотира цивилен „Лиърджет 45 XR“? Уинтърс нямаше представа, а единственото, което знаеше, бе, че по-голямата част от живота си Торине е бил командос, а всички знаеха, че командосите са странни птици и са част от Специалните части.
Мъдрите генерали, независимо дали бяха от Военновъздушните сили или от армията, полагаха всякакви усилия, за да не мачкат генерал-лейтенантите независимо от кои сили бяха.
Генерал-майор Уинтърс нареди на майор Денис да даде на „Лиър пет-нула-седем-пет“ разрешение за кацане и да го накара да остане на пистата, където две „Хъмвита“ на охраната, въоръжени с 50-калиброви картечници, щяха да го посрещнат и да открият стрелба, в случай че лъскавият самолет се окажеше летящ троянски кон.
— Идвам веднага, майоре — успокои го генерал-майор Уинтърс.
Докато пътуваше към базата в синия си додж, Уинтърс успя да се свърже с генерал Макнаб на мобилния.
— Генерал Макнаб — започна той, — току-що научихме, че цивилен „Лиърджет“ се кани да кацне на „Поуп“, пилотиран от човек, който се представя за полковник Джейкъб Торине от Военновъздушните сили. Твърди, че вие можете да потвърдите, че има разрешение за кацане. Тръгвам към пистата.
Генерал Макнаб веднага разбра.
— Аз също. Благодаря, Оскар. Ще те чакам там.
„Лиърджет 45 XR“ стоеше неподвижен на пистата от десет минути, когато и генерал-лейтенант Макнаб, и генерал-майор Уинтърс пристигнаха.
Генерал Макнаб поведе всички, изправен на предната седалка на „Хъмвито“. Беше дребен, мускулест, розовобузест мъж с огненочервени гъсти мустаци. Носеше камуфлажна униформа, авиаторски очила и зелена барета. Уинтърс го последва с доджа.
Когато „Хъмвито“ спря на десетина метра от „Лиъра“, генерал Макнаб скочи на земята и се приближи до самолета, подпрял ръце на ханша, докато оглеждаше пилотската кабина с арогантността на генерал Джордж С. Патън. Едър мускулест капитан слезе от „Хъмвито“ и застана зад генерал Макнаб.
Генерал-майор Денис слезе от доджа и се приближи до Макнаб и капитана на Зелените барети.
Вратата на „Лиъра“ се отвори и полковник Торине и майор Кастило, и двамата в костюми и вратовръзки, заслизаха. Отдадоха чест, което вдъхна увереност на майор Денис, който реши, че ако не бяха военни, нямаше да отдадат чест.
— Добро утро, господине — поздравиха почти едновременно Торине и Кастило.
Уинтърс отвърна на поздрава. Макнаб замахна небрежно с ръка в отговор.
— Трябва да призная, Оскар — каза генерал Макнаб, — че много добре познавам тези двамата, и грозният наистина е полковник Джейк Торине.
Макнаб погледна Торине.
— Знаех си, че няма да оставят дъртофелник като теб да пилотира самолети още дълго. — След това погледна Кастило. — Виждам, че майор Кастило се е осмелил отново да похлопа на вратата ми.
Макнаб се обърна към Уинтърс.
— Когато си помисля, че капитан Уолш е най-ужасният адютант, който съм имал, Оскар, си спомням за времето, когато майор Кастило изпълняваше тази роля, и разбирам, че греша. Кастило беше просто невероятен.
Капитан Уолш се усмихна и поклати глава.
— Нямам никаква представа защо не съм уведомен, че самолетът им има достъп. Централното командване ми съобщиха, че идват, което означава, че или Централното, или Военновъздушните са прецакали работата, както обикновено става.
— Ще проверя, генерале — обади се Уинтърс.
— Ако ми позволиш да ти дам един съвет, Оскар, не разлайвай кучетата.
— Разбира се, генерале.
— Защо не разкарате този самолет да не се пречка и не дойдете да закусим?
— Разбира се, господине. Полковник, ще зареждате ли?
— Не, господине. Всичко е наред.
— Кастило за пореден път демонстрира умението си да се изтърси в неподходящото време, а този път избра времето, когато двамата с Уолш довършвахме осемте километра пробег около хълма Смоук Бомб — обясни генерал Макнаб. — Трябва да похапна нещо, при това веднага. Иначе жена ми ще ме обвини, че маниерите ми куцат.
— Разбирам, генерале — съгласи се Уинтърс.
Фернандо се появи на вратата на „Лиъра“.
— Може ли да сляза, без някой да ме гръмне? — попита той.
— А-ха — възкликна Макнаб. — Ако не греша, това е собственикът на самолета. Може и да не повярваш, Оскар, но този едно време беше доста компетентен капитан.
— Как сте, генерале? — попита Фернандо.