— Все някой ден ще му свалят гипса — отвърна госпожа Форбисън. — А ако се държи прилично, ще се опитаме да му намерим някаква работа, докато се мотае тук.
— Господ да ни пази от хитрите бюрократи — заяви с престорен уплах Милър.
— Знаеш, че съм права, Чарли — настоя госпожа Форбисън.
— Мислиш ли, че ще успееш да убедиш шефа? — попита Кастило.
— Смятай, че работата е уредена — отвърна тя. — Следващия път, когато въпросът бъде повдигнат, се направи на приятно изненадан, когато шефът подхвърли: „Хрумна ми една идея, Чарли, и ми се иска да я одобриш.“
— Госпожо Форбисън, вие сте чудесна — възкликна Чарли.
— Знам — съгласи се тя. — След като разрешихме и този въпрос, шефе, какво ни предстои да вършим тази сутрин?
— Донесох сателитна радиостанция, водя и оператор от Форт Браг. Както и когато търсехме откраднатия „727“, чинията трябва да е на покрива, а операторът трябва да го настаним някъде — обясни Кастило.
— Дик — обади се госпожа Форбисън. — Ако се погрижиш за оператора, аз ще се оправя с инженера по поддръжката на сградата. Остана много обиден, когато шефът инсталира онова чудо на покрива миналия път.
— Добре, госпожо — отвърна с усмивка Милър.
— Трябват ми паспортите — подсети я Кастило.
— Идват. Това е работа на Том.
— Трябва да позвъня на посланик Силвио или на Алекс Дарби — по възможност и на двамата — от обезопасен телефон. — Погледна Милър. — Макнаб изпраща екипировка за шестима снайперисти. Погрижи се да няма проблеми.
— Използвай телефона на моето бюро — посочи госпожа Форбисън. — Поръчах ти един тази сутрин, но ще го инсталират по-късно днес.
— Телефон за мен? — учуди се Кастило.
— Сега ни трябва непрекъсната връзка с Белия дом, не знаеш ли?
— Не, госпожо, не знаех.
— Сега вече знаеш. Има ли нещо друго?
— Докато съм в Париж, трябва да отседна някъде. Ако има възможност, в „Крийон“.
— Супер местенце — възкликна госпожа Форбисън.
— И е на една крачка от посолството. Да изпратят сметката на Госингер. Четири стаи.
— Дай да поговорим по този въпрос — настоя госпожа Форбисън. — На теб мога да ти пусна командировъчно. Предполагам и на полковника.
— Да, госпожо, водя се в командировка — обясни полковник Торине.
— Ами операторът и Фернандо?
— Аз ще поема сметката на оператора — реши Кастило. — Така той ще прибере чека, когато се върне във Форт Браг. И сметката на Фернандо ще покрия.
— Ако го наемем на граждански договор… може би като пилот… Тогава и на него ще му пусна командировъчно.
— Госпожо Форбисън, знам, че се повтарям, но вие сте чудесна — ухили се Кастило.
— Знам, че се повтарям, шефе, но този факт вече ми е известен. Крайно време е да започнеш да ми казваш Агнес.
Той я погледна, ала не отговори веднага.
— Моля те, не ми казвай — вече го знам, — че съм достатъчно възрастна да ти бъда майка. Само че ти стана голям тежкар, Чарли, а тежкарите наричат изпълнителните си асистентки на малко име.
— Както кажеш… Агнес — примири се Кастило. — Какво да правя със секретар Хол?
— Той помоли да се отбиеш, ако има как, през другия офис.
— Добре.
Трийсет минути по-късно, след като разговаря с посланик Силвио и Алекс Дарби; след като имаше потвърдена резервация за хотел „Крийон“; след като получи новия си американски паспорт и стария немски с изходен печат от Аржентина; след като разговаря с Том Макгайър достатъчно дълго и задълбочено, за да е сигурен, че Том наистина желае да работи в Звеното за организационен анализ и няма да се притеснява от факта, че ще бъде под командването на десет години по-млад мъж; Кастило стисна ръката на Дик Милър и отиде до кабинета на госпожа Форбисън, за да се сбогува и с нея.
Тя го прегърна бързо, целуна го по бузата и го предупреди да внимава. С Торине и Фернандо чакаха асансьора да дойде, когато госпожа Форбисън надникна в коридора.
— Търсят те по телефона, шефе.
— Ако продължиш да ми казваш „шефе“, ще започна пак да ти казвам „госпожо Форбисън“. Кой е?
— Някой иска да говори с Жан-Пол.
— С Жан-Пол Лоримър ли?
— Каза само Жан-Пол, Чарли.
Кастило се върна в офиса на госпожа Форбисън и пое слушалката.
— Кастило.
— Няма ли най-накрая да се сетиш да си включиш мобилния — чу той гласа на Хауърд Кенеди.
— Господи, останал е в куфарчето.
— Значи няма значение дали е включен, или изключен.
— Какво става, Хауърд?
— Този път си отворил кутия с отровни змии покрай приятелчето си. Говоря за онзи, дето ме накара да открия.