(ТРИ)
Над Уилмингтън
Делауеър
12:25, 26 юли 2005
Бяха излетели само преди няколко минути, когато Кастило усети, че „Лиърът“ вече не се изкачва, а започва да се спуска. Причината можеше да бъде само една — готвеха се да кацнат.
„Мама му стара, това е последното, което ми трябва! Някоя червена светлина да замига на таблото! Проклетата птичка се повреди!“
Изправи се и тръгна към пилотската кабина, за да се отпусне на колене между седалките на пилота и втория пилот.
— Какво става?
Фернандо, седнал от лявата страна, се обърна.
— Господине, бъдете така любезен да се върнете на мястото си, за да не пречите на екипажа да изпълнява задълженията си.
— Какво му има на проклетия самолет?
Полковник Торине се смили над него.
— Нали не искаш да заминеш за Париж, без да си се сбогувал с момичето си, Чарли?
Чарли не отговори.
— Има ли значение дали ще пристигнем в Париж в четири или в пет сутринта? — продължи Торине. — Аз ще заредя, ще взема нещо за хапване и ще подготвя самолета за излитане, докато Тайните служби те разкарват из болницата.
Тъй като Кастило не отговори, защото в гърлото му бе заседнала огромна буца, Торине продължи:
— Том Макгайър се е обадил и е уредил всичко.
Кастило отпусна ръка на рамото на Торине, след това се изправи и се върна на седалката си.
(ЧЕТИРИ)
Отделение по лицево-челюстна хирургия
Пети етаж, Университетска болница на Пенсилвания
„Спрус стрийт“ 3400
Филаделфия, Пенсилвания
13:40, 26 юли 2005
Когато „Юконът“ на Тайните служби спря пред болницата, агентът, седнал до шофьора, заговори в микрофона на ревера.
— Дон Жуан пристигна.
Фернандо се изсмя. Кастило му се закани с пръст. Запита се дали след като вече разполага с толкова много власт, ще успее да накара Тайните служби да променят кодовото име, което Джоуел Исаксън му бе лепнал, когато започна работа при секретар Хол.
Агентът на Тайните служби ги поведе към асансьора, махна им с ръка да влязат и уточни:
— Пети етаж, господин Кастило. Чакаме ви тук.
Висока яка жена — очевидно от латиноамерикански произход — бе застанала във фоайето на петия етаж, когато вратата се отвори. Косата й бе опъната назад и Кастило забеляза предавателя в ухото й. От лявата страна на ханша се виждаше издутина, което означаваше, че е въоръжена с пистолет.
— Насам, господин Кастило. Специален агент Шнайдер е в петстотин двайсет и седма.
— Muchas gracias — отвърна Кастило.
Лесно откри стая 527. Пред вратата бяха седнали двама полицаи. Единият бе с моторджийски ботуши, в униформата на елитните части на пътна полиция, а другият, едър мъж в цивилно облекло, имаше на ухото издайническият предавател на човек от Тайните служби.
Щом Кастило се приближи, двамата скочиха.
Кастило погледна наляво и видя остъклената чакалня. В нея се бяха събрали десетина човека. Трима бяха от полицията във Филаделфия: главен инспектор Фриц Крамер, командир на Бюрото по антитероризъм; капитан Франк О’Брайън, който завеждаше разузнаването и екипа за борба с организираната престъпност в същия отдел, където Бети Шнайдер бе работила като сержант; и лейтенант Франк Шнайдер от магистралните патрули, по-големият брат на Бети, готов да я защитава от целия свят.
Имаше и двойка, които Кастило реши, че са родителите на Бети, свещеник и още няколко човека.
„А ти какво очакваше? Че ще бъдете само вие двамата ли?“
Напразно се бе надявал, че никой в чакалнята няма да го види.
Агентът от Тайните служби, застанал на вратата го уведоми:
— Специален агент Шнайдер е в рентгенологията, господин Кастило. Ще я върнат всеки момент. Има чакалня…
Той посочи към останалите.
— Не може ли да почакам тук?
— Може, господине.
Кастило и Фернандо влязоха в стаята. Леглото не бе оправено, ала по нищо друго не личеше, че Бети е била в стаята.
„Не видях Джак Бритън в чакалнята. Къде, по дяволите, се е скрил?“
Приближи до прозореца и погледна към вътрешния двор. Обърна се едва когато усети, че вратата се отваря.
Бети бе на носилка. Прехвърлиха я на леглото и изкараха носилката.
Чак тогава тя вдигна ръка и изстена:
— О, Чарли!
Говореше през стиснати зъби.
Кастило приближи до леглото и пое протегнатата й ръка, целуна я, наведе се и я целуна нежно и по челото. След това останаха загледани един в друг.
След около трийсет секунди той се осмели да заговори.
— Виенски шницел, сладурче.
Бети му се усмихна.
— Ако нямаш нищо против, Кастило, майка ни иска да я види — чу той гласа на лейтенант Франк Шнайдер зад себе си.